от петък до петък

Тази седмица в плейъра имаше музика, основополагаща за развитието ми като комсомолец и пълноценен гражданин на НРБ.

Combat rock, Sandinista! и London Calling ми ги записа на касети една съученичка, чийто брат беше от най-вървежните уейви на Кравай, с огромна музикална колеция, тъй като баща им пътуваше по корабите. Дотогова слушах предимно Depeche, но след тези три тави животът и разбирането ми за музика се промениха изцяло. A punk was born.

Pretenders I и Pretenders ІІ на вокално-инструментална формация The Pretenders са нещо, което открих доста по-късно, след като установих, че Криси Хайнд е най-добрия женски вокал. За мен. А първите два албума са пълни с гнева на късните 70, пре-Тачър времаната, в които най-нормалното нещо беше една известна музикална журналистка да захвърли всичко и да започне да прави пънк.

Blondie. Blondie и точка. Каквото и да се каже, вероятно е казано вече. Моите лични спомени обаче датират някъде от 84та примерно, когато видях по Всяка неделя една руса жена с китара, която беше толкова далече от Кичка Бодурова и Петя Боюклиева, че си казах „уау“… и това беше първата ми любов от пръв поглед.

Ramones – всеки път, в който ги слушам, искам да нахлузя едни скъсани вански и да запраша към Калифорния.

Mano Negra – In the hell of Patchinko. Както се казва, по-добре късно, отколкото никога. 92ра слушах усилено RFI, защото в училище ни бяха казали, че така ще си оправим акцента (ако можеше и правописа да се оправи така…) и в един неделен следобед пуснаха „Mala vida“. Разпитах цяла София какви са тия, бе… но никой нямаше нищо, само някой бил подочул, ама нямало тави, евентуално от чужбина, да отида да питам в RFI, абе заеби. В крайна сметка пробвах в едно звукозаписно магазинче, както тогава викахме на пиратските студиа.

Това на Патриарха, точно на спирката на тролеите беше може би най-доброто в България и човек можеше да открие всякакви апокрифни неща, включително пълен Франк Запа, че и да получи ценни препоръки. Младежът, с огромна коса и брада, веднага се светна и след 2 дни имах касета с концертния албум на Mano Negra.

Същата тази касета преживя безброй купони, чак до 98ма някъде, когато някой си я позна и така. След това се сдобих с In the hell of Patchinko, когато се появи Napster.

В пре-интернет ерата до музиката човек се добираше адски трудно и разчиташе на препоръките на други меломани, но пък всяко откритие беше страшно ценно. Сега нещата станаха disposable и нито една тава не радва така.

Advertisements

Автор: nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s