Българската измама

В блога на Сандо може да се прочете преведена на български статията на Франсоа Фризон-Рош „Българската измама?“ (Une imposture bulgare?, която ми изпрати първи Хасан).

Интересно колко много хора у нас си мислят, че корупцията, престъпността и неработещото правосъдие не се забелязват там, „на запад“, или в краен случай се приемат с леко припляскване зад врата и игриво намигване. И че никой, ама никой не знае кои са героите на нашето време. Фризон-Рош казва:

От много години насам на Балканите и в частност в България се наблюдава криминализация на държавата. А това явление е по-опасно дори от проявите на икономическа престъпност и корупция, които ЕС с право осъжда. След падането на комунистическата „партия-държава”, държавната машина – администрация, съдебна система и полиция – не успя да придобие необходимите умения, за да изпълнява задълженията си за „добро управление”. Поради липса на политическа воля и на резерв от квалифицирани кадри новите институционални органи бяха „създадени” с цел да служат на определени групировки за по-лесно натрупване на максимално количество капитали. Тук са засегнати не само парламентът, правителството, президентът на републиката, общините, прокуратурата, висшите съдебни инстанции и полицията, но и политическите партии и медиите.

Естествено, легитимацията на процеси, партии и хора не мина без съучастието или поне безучастието на така наречния демократичен свят, който се запрегръща и зацелува с прясно пребоядисаната БСП, както петилетка преди това Брежнев и Хонекер се целуваха с Живков (тоя на мен не ми е тато и какъвто и да е бил друг роднина).

Но да си заряваме главата в пясъка и да си мислим, че прекосяването на всякакви граници и безподобното оливане през последните 6-7 ще минат като грешки на растежа и няма да останат ненаказани е наивно, първо, и второ – колкото и на „определените“ кръгове им се иска до нас да не достига информация, засега желязна завеса пред интернет няма.

Просто се чудя докога ще продължим да се суркаме по нанадолнището и колко ще боли след това. Ако изобщо оцелеем.

П.С. Свободното търкаляне по стръмен, скалист склон е много странно изживяване, като нещата се случват по-бързо, отколкото тече мисълта и единственото, което минава през главата е „о, Боже, как ще свърши това?“. Е, при мен тогава свърши с леко гипс, комоцио и разтежния, но това е оптимистичен сценарии.