Много добра позиция на Георги Лозанов

Много хубава статия – позиция на Георги Лозанов за Медиапул, озаглавена „ДС – поглед от прага на 2008-а„. От нея:

…Все още липсва анализът, който да свърже в едно имената, времената и събитията и да доведе до познание на репресивния апарат тогава и до самопознание на общността сега. Но и така има нещо обнадеждаващо в ненадейното активиране на дебата, защото изглеждаше, че и той ще изтече в канала на късата памет. Или направо на отказа от памет…

…Просто е пред фалит любимата теза на самите агенти, че моралният въпрос за тях е загубил давност. Обратното – моментът е съвсем подходящ да се запитаме що за човек трябва да си, за да си станал сътрудник на ДС…

…Така например целият дебат за корупцията в България бе активиран, не за да изчезне тя (както се вижда и до днес), а за да изчезне Костов. И ако много е спорно дали той е типичното й политическо лице в страната, както продължават да твърдят неуморните му критици, съвсем е сигурно, че след него антикомунистическият разказ се разпадна. От 2001 година комунизмът пак започна да буди примирение в диапазона от “какво толкова” до “нищо лошо”…

…ДС обаче е вход към потайностите колкото на миналото, толкова и на настоящето. След 1989 година тя фактически бе приватизирана. Загуби официалния си адрес, държавния си бюджет, картите си за легитимация и пр., но кадровият й потенциал, връзките му, методите му и информацията му се запазиха, при това без обществена санкция, като лустрационни текстове или поне като недвусмислена морална присъда. Агентите, офицерите, доносниците и тем подобните у нас не бяха изправени пред необходимостта да се откажат от тази си принадлежност, от втория си аз и шизофернната идентификация, която той носи. Не им се наложи да извършат символна ампутация на своя греховен биографичен апендикс. Така репресивният апарат на комунизма се превърна в посткомунистическа съзаклятническа общност, която можеше необезпокоявана да функционира на принципа на колегиалната взаимопомощ…

…Впрочем, това е само една от схемите, но резултатът е все същият – идеологическото насилие на комунизма бе трансформирано във физическото насилие на посткомунизма и се запази като основна форма на преразпределение на социалните блага. А репресията и нейните агенти продължиха да играят ключова роля и да налагат на младата българска демокрация образа на поредния крах на справедливостта. В смисъл: Видяхте ли, не ние, а вие загубихте…

…В резултат родният посткомунизъм засега роди два псевдогероически разказа – най-напред за мутрите, които трябваше да минат за мъжки момчета, а напоследък и за агентите, които трябва да признати за патриоти…

…Истински героически разказ обаче нямаме. И няма как да имаме, докато продължаваме да стъпваме по ценностно преобърната планета...