За чувствата около ченгетата

Тези дни доста хора писаха за усещанията си след поредното изваждане на светло на имена на сътрудници на Държавна Сигурност, сред които фигурираха и тези на Вера Мутафчиева и Георги Данаилов. Разочарованието беше преобладаващото чувство, особено за дъщерята на Петър Мутафчиев. А аз не усетих нищо. Нито изненада, нито възмущение, нито нищо. До такава степен съм приела за даденост, че една голяма част от света около мен по един или друг начин е била част от репресивния апарат на властта на БКП, че всяко ново име само ме кара да поклатя глава с мисълта, че всички сме оцапани (доколкото всички ежедневно имаме контакт с това). Аз бях на 13 през 1989та, затова не мога да се зарека че никога, никога не бих сътрудничила, защото не знам каква принуда и каква слабост биха използвали, за да ме накарат да си продам душата. От всички по-големи от мен вярвам единствено на майка ми, и съм приела, че вероятно мои близки роднини, родителите на мои близки, хора които съм уважавала в университета и в училище са били доносници.

Тази пълна липса на вяра се появи някъде в средата на 90те, когато осъзнах, че СДС е създадено от ДС, че леля ми и чичо ми вероятно са донасяли какво се говори у нас. Приех дори, че е вероятно баба ми и дядо ми да са поддали, за да могат да отгледат децата си, въпреки че са „мръсни фашисти“. Нямам никакви доказателства за това, но прецених, че е по-добре да вярвам в най-лошото, вместо да премина по пътя на пълния срив отново.

Сигурно е по-добре да вярваш в доброто в хората, да вярваш, че тези, които са ни служили за пример, за да се оформим такива, каквито сме – честни и непродаващи се са истински, а не крият нещо тъмно и болно, вместо като мен да загубиш пълно доверие и да се радваш, когато нещо се окаже добро.

Това, което ме вбесява около случая Гоце и подобните не е принадлежността към ДС, е гьон-суратлъка, шикалкавенето и всякакъв липса на честна дискусия за това, което е ставало. Както и използването на етикета „Родина“ като оправдание за всяко едно действие, укоримо от морална гледна точка. Бих приела открит разговор, трезва преценка и разкаяние, там където е необходимо, но не и лъжите от хора, които се опитват всячески да размахват пръст в публичното пространство, да съдят, да определят политиката на България, която съвсем явно започва да противоречи на нормалната икономическа логика, интересите на гражданите и официалната ни ориентация. Тези хора нямат място нито в държавната власт, нито на каквито и да е било подобни позиции.

Що се отнася до упоменатите най-горе двама, Георги Данаилов никога не ме е интересувал кой знае колко като писател, а и след „До Чикаго и назад сто години по-късно“ не бих и повярвала, че не е сътрудничил. Уважавам Вера Мутафчиева като историк и най-добрия османист у нас, обичам да чета прозата и (не всичко) и мога да разбера защо го е направила. Да разбера, без да давам прошка. Не ми е и работа.

Но искам тези хора, като публични личности и безпроблемно появаващи се по всякакви други поводи в медии, да излизат и да казват истината. Честно, без увъртане и без оправдания. За да могат тези, които не са живели тогава да разберат какво доведе до тук, къде се корени днешната политическа система и кой е виновен за това. Защото виновни има.

Автор: nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки

13 thoughts on “За чувствата около ченгетата”

  1. С две ръце съм за идеята от последния параграф. Единственият приемлив начин публична личност да покаже лицето си след подобно разкритие е: откритост, пълна, макар и може би болезнена…

  2. От историята с Мутафчиева заключих само, че досиетата трябва май да спрат да са тема, защото са толкова добре почистени, опоскани и обработени от истинските престъпници, че само замазват очите на разни закъсняли антикомунисти и реално легитимират престъпната шайка.
    Инстински, функциониращ и полезен дебат в днешна България по тази тема е абсолютно изключен.

  3. И.Е.Станков – изключен не, по-скоро невъзможен. Затова и казах че ми се иска, би почистил много неща.

    Пламен – Коритаров каза защо го е направил, откъде се е тръгнало, което би трябвало да обясни много неща, но едва ли някой се е замислил за системата, причините и пр., вторачиха се в личността, задюдюкаха и дотам…

    Лин и Комита – трябва да се говори, искаме да се говори, ама май сме една шепа говорещите и слушащите. Голям песимизъм ме е налегнал.

  4. Трябва да се отвори всичко, абсолютно всичко. Ако нещо е скрито – да се отвори, когато се открие. Докато не го направим – темата ще е актуална и ще изплува

  5. Страх. Вчера и днес. Според мен на това се дължи и говоренето, и мълчанието им. Няма да узная от какво са се страхували вчера, ако не преодолеят днешния страх, че няма да ги разберем.
    Тъжна е историята на България и още по-тъжно ще е бъдещето й, докато е изпълнено с толкова мълчание.

    П.П. Аз също вярвам само на майка ми.

  6. И скоро няма да си отиде. Страхът. Цялата ни държава се крепи на него! Страх от……какво ли не! Че ще вали дъжд, ще грее слънце, ще има или няма вятър, че цените ще скочат, че, че че……Всички видове медии са впрегнати да подклаждат страха! Някой има полза от това, нали?

  7. Прекрасно формулирано! Опитах се да напиша нещо подобно, но явно не успях, защото ме изядоха, разни, които изобщо не бяха разбрали тезата ми. Ти си се справила далче по-добре. Поздравления!

  8. Templar, твоят пост беше много хубав и мисля, че усещанията ти са много близки до моите. Колкото до ядящите, винаги ще ги има, но е добре да има да четат по-различни неща. Все някой ще се замисли.

    Муниконтин и Астилар – страхът го има още, защото тези, които половин век прилагаха тези приоми, продължиха и след това, но все се надявам постепенно да се разсеят облаците. Дано не е прекалено късно, защото много хора избягаха, много оскотяха и резултатът е плачевен.

    Стойчо – ще говорим.

  9. Дааа трябва да се „отвори всичко“.
    Но трябва и още нещо – да се чете това „всичко“, да се анализира, да се видят имената на доносниците, на вербовчиците, на изнудвачите. Абе добре е започнало общо взето, все някой ще започне да приказва искрено, и други покрай него.

    А иначе все по-важно става още нещо – да се види кой е вербуван за агент на службите СЛЕД 1989 г., защото там ще излязат сигурно само мутри.

    Да се сравни има ли разлика между вербуваните през ’85 и ’92, та да се види, че мутрите не са явление на демокрацията, ами обратно – на диктатурата и произвола на ченгетата.

    Да се види, че едни и същи хора вършат едни и същи неща през ’85, ’95 и ’05

  10. От историята стана ясно, че някакви хора продължават да изкарват подходящи досиета- за да оставят у хората неприятното чувство, че всеки, всеки, всеки може да е доносничил.

    Не знам как бих реагирал аз в такава ситуация, но според мен щеше да е достойно, ако хора като гореспоменатите бяха излезли и казали: „Правих това и това защото така и така“ преди да им излезат досиетата. Тогава може би щеше да е по-лесно за преглъщане.

    Радан- 100% съгласен съм за мутрите. Ама нали се сещаш кога ще излезе тая информация…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s