I’m Not There – филмът

Преди време, след внезапното ми и безразсъдно влюбване в саундрака на I’m Not There се зарекох, че ще изчакам филма на голям екран, каквито и усилия на волята да ми струва това. Слава Богу, очакването се увенча с успех, филмът беше част от програмата на София Филм Фест, а аз се наканих едва сега да напиша две-три думи, подсетена от субтитирите, които се появиха в събота по тракерите.

I’m Not There е калейдоскоп от парченца с различен цвят и текстура, които при всяко завъртане показват един различен образ на Боб Дилън, за всяка една епоха, в която той се е измислял наново като поета от Вилидж, скитника, проповедника, иконата. Филмът е сниман красиво, като всяка отделна история е заснета на истинска лента от времето, в което се случва (без частта за Били Хлапето, но точно там е най-красивия момент за мен – жирафът, който изскача от нищото насред една сюрреалистична, пасторална Америка).

Кейт Бланшет прави поредната си невероятна роля, като младия андрогинен Куин/Дилън, потънал в психаделичния свят на собствената си звездност, посипана с амфетамини, Крисчън Бейл е нещо повече от Батман, Хийт Леджър е тъжен спомен, за това което можеше да бъде и дори Ричърд Гиър е готин като застаряващия уестърн герой Били Хлапето, далече от клишето на вечния плейбой, а Бен Уайшоу и Карл Маркъс Франклин също заслужават някоя добра дума. Шарлот Генсбур с годините става все по-красива, а това добавено към таланта и я изстрелва някъде много нависоко.

Препратките към първата среща с Beatles (без историята за тревата, която е легенда сама по себе си), Joan Baez, Алън Гинзбърг придават малката доза автентичност на този нереален паноптикум от образи и картини, в който заемките от 8 1/2 на Фелини често са повече от очевидни (без това да е прекалено).

Някои епизоди обаче идват отгоре и като че ли целостта се губи в протяжни, излишни моменти, а някои от парченцата не пасват изобщо като форма в картината, но Тод Хейнс все пак успява да сглоби един красив, леко подигравателен, провокиращ филм, в който образът на Боб Дилън си остава все така неясен, ако трябва да се разглежда в неговата цялост, но пък и той никога не се е опитвал да бъде само един и макар понякога да го определят като позьор и предател, Дилън е велик и уникален, което Хейнс успява да покаже.

Добър филм (не най-добрия), страхотна музика (някои неща от саундрака ги няма във филма и обратно), любим момент – Джак Ролинс пее в петдесятната църква.

Advertisements

About nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки
Публикувано на музика и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

One Response to I’m Not There – филмът

  1. elitsa mateeva каза:

    da, filmut e dobur i zapomnia6t se…. protiasnostta e 4ast ot atristizma mu :) keit me iskefi mega…po-dobur e spored men ot across the universe- makar 4e puk Frida, na resisiorkata na across puk e unikalen, tosi za dilun e mnogo psihidelik na momenti-takiva lezherni …:)momenti

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s