Да люспиш лука

guenther-grass.jpg

Вчера, докато купувах коледен подарък от една книжарница, се опитах да се възпра да си купя книга и за мен, естествено безуспешно. Хвърлих му голямо чудене между „Децата на Хурин“ на Толкин, някой и друг том на „Тъмната кула“ на Стивън Кинг и новото издание на „Фондацията“ на Азимов, в която са събрани май всички части. Аз имам ужасния навик да чета каквото ми попадне без ред и съответно съм чела някаква тъничка книжка с „Децата на Хурин“ и още нещо вътре, доста кофти издание с куп коментари в курсив на сина, пета част на „Тъмната кула“ – „Вълците от Кала“ и няколко броя фондации, четири или пет, в произволна последователност, както съм ги намирала по разни библиотеки.

Накрая обаче се спрях на „Да люспиш лука“, може би защото „Тенекиеният барабан“ продължава да бъде книгата, която ме е грабнала до такава степен, че до ден днешен да е начело на списъка на книгите, които обичам. Когато я четох за първи път цялата (защото някъде в края на 80те първо попаднах на откъс в „Панорама“ за кашубската баба) бях като замаяна и смазана през цялото време. „Барабанът“ ме отнесе като буря – с историята на Оскар и всички около него, с езика си, благодарение на превода на Надя Фурнаджиева, а не мога да си представя на немски как е, с цялата мрачна и мътна атмосфера – като водите на Северно море, когато Мацератови отиват на разходка там. Тази книга беше като откровение за мен. Нито преди, нито след това съм изпитвала подобно усещане, дори с другите Грасови книги, които четох в следващите години.

После дойде истерията със СС. Не знам защо признанието на Гюнтер Грас, че в края на Втората световна война е служил в СС предизвика такъв шок, дали защото винаги е бил известен с левите си убеждения, или защото е пазил толкова време това в тайна, дори от най-близките си хора. Или може би защото хората в Германия са много по-чувствителни от нас, когато се засяга миналото, не забравят и не прощават лесно.

Доколото знам, в „Да люспиш лука“ Грас пише за годините на войната и след това, като историята със СС е силно застъпена. Препратката от заглавието към „Луковицата“ от „Тенекиеният барабан“ е много интересна, като може би тази книга се превръща в неговия лук, който ще донесе накрая облекчение. Въпреки че е много лесно да се говори за облекчение и изкупление, когато не знаем дали изобщо има някаква вина. И дали някой се чувства виновен за нещо, станало преди 50 години, но това ще разбера, когато прочета книгата.

Имам да дочитам Never Let Me Go на Кадзуо Ишигуро, книга, която определено ще заеме специално място за мен и за която ми се иска да напиша нещо (ако успея), и след това започвам да люспя лука с Гюнтер Грас.

Advertisements

Автор: nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s