Joe Strummer: The Future is Unwritten

joe-2.jpg

Снощи изгледах първия си филм от тазгодишната Киномания. Преди две-три седмици, когато в медиите излезе някаква информация за филмите, си мислех, че единственото, което ще ме грабне е Fados на Саура. В петък най-сетне успях да се добера до пълна програма, въпреки скапания им сайт, чиято начална страница до преди два дена държеше да ми каже, че още е в процес на разработка.

И първото, което ме грабна е Joe Strummer: The Future is Unwritten. Даже без да се заглеждам, само като скролнах надолу през програмата това ми се заби в мозъка. Джо Стръмър, от групата, с която съм израстнала и която ме формира в годините ми между 14 и 20 (заедно с Кино, може би). Много дълго време би отнело да обясня какво означават The Clash за мен и колко време съм прекарала в слушане на Sandinista и Combat Rock, и как в скапаните си моменти съм зацикляла на Straight to Hell.

Филмът е на Julien Temple, нещо като официален хроникьор на английската рок музика, и особено на пънка, с два филма за Пистълс, а някои от ранните кадри във филма от 70те години са негово дело (Джо записва White Riot, например – невероятно). Във филма освен купищата документални кадри и интервюта с близки и не толкова близки на Стръмър хора (чий го диреха там Мат Дилън и Мартин Скорсизи не разбрах, те имат толкова общо с Clash, колкото всеки редови техен фен, а фактът, че си известен, не означава непременно че има какво да кажеш, да не говорим за Боно с типичното му напоследък поведение на гуру), бяха включени и кадри от анимационен вариант на Фермата на животните, от „1984“ и разни други игрални филми, които като че ли навързваха архивните кадри с групата и интервютата и даваха донякъде представа за параноята на Стръмър от рушащото се британско общество. Във филма бяха включени и архивни записи от предаването, което Джо Стръмър е водил по BBC, интересно беше да се чуят любимите му песни на Елвис Пресли, Нина Симон, Ramones и африкански изпълнители.

Идеята да се покаже не толкова пънк сцената и възходът и упадъкът на една група, а противоречивата личност на Джо Стръмър е постигната донякъде, сякаш режисьорът се страхува да надникне по-дълбоко в човека. Дали Джо е хипи, амбициозен кариерист, яхнал вълната на пънка или поетът на социалното напрежение от края на 70те и началото на 80те от филма не мога да разбера, а може би не ми и трябва. Вероятно е от всичко по-малко, комплициран и търсещ като всички ни, независимо дали някъде в пустинята, на сцената, вкъщи или край лагерен огън. И търсещ като всички ни себе си.

Може би затова филмът ми хареса, защото не е нужно да се сложи етикет – добър, лош, лицемер, велик, рок звезда, най-великия поет. Моето възприятие за The Clash не се промени, просто научих нещо повече за тях и за един от тях.

Добро попадение за Киномания и червена точка за доброто количество музикални филми, включени в програмата.

Advertisements

About nervousshark

Блогър-гурман, с интереси в политиката, соцално-икономическите процеси и хубавите храна и напитки
Публикувано на музика. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Joe Strummer: The Future is Unwritten

  1. dedovurlio каза:

    Da, filmut e strahoten!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s