Блогът на нервната акула

Поздрав по случай празника на всички учащи в и завършили 9 Френска ЕГ, накратко Френската. И успех на играещите в пиеси довечера, аз лично видях голям зор с тоя “Скъперник”, но удоволствието после е голямо.

И дано догодина по това време не се нищят проблеми в медиите със спуснати от МОН директорки и притеснения за нарушаване на учебния процес.

BGBusiness e издание на BGBusiness Developement Center, което “поименно достига до 4500 ръководители на водещи … компании, Министри, Зам..министри…” и вся осталная и цели най-общо казано да им предостави полезна и строго специализирана информация (предполагам за бизнеса).

За негово нещастие, бюлетина или списанието, там каквото е, попадна и в моите ръце, моя милост като виден стопански ръководител и ето какво видях:

“Бюлетинът” включва 2 страници астропрогноза, тест “Подхожда ли ви службата?”, как се постига сила на замаха със стика за голф, новите седем чудеса на света, представяне на Хонкконг като туристическа дестинация, стил на живот и лукс (запознаване с известни модни дизайнери), как да дегустираме виното, когато го поръчаме в ресторант, кои са Рокфелер и Карлос Слим и малко пълнеж за маркетинг, реклама и мениджмънт в стил “как да стана мениджър за 45 секунди”, явно безкрайно необходима информация на водещите политици и бизнесмени в държавата.

Това удоволствие е с невероятен печат и оформление, с шрифт около 16, а ако не го получите поименно и безплатно, 72те страници струват 5,90. Ха-ха.

Въпросният дивелъпмънт център не ме грабва по никакъв начин с предложения сбироток от статийки и картинки, май трябва да се огледат наоколо в другите платени и безплатни издания по темата.

Сдобихме се с билети за Прага. Доста рано, но като се има предвид че са low-cost, си беше наложително. Харесва ми колко по-малък става света с всяка изминала година и особено Европа. Една раница, лична карта и справочник са напълно достатъчни.

Тези оптимистични мисли ме обзеха в деня на Европа. Не знам дали с подписването на мирния договор, а после и с декларацията на Роберт Шуман някой е имал предвид точно това, но на мен ми харесва. 53 години след края на войната и 19 години след началото на промените в Източна Европа човек просто си хваща багажа и тръгва. Купуването на билети за бившите Reichsprotektorat Böhmen und Mähren и ЧССР, сега свободна и красива Чехия ми се струва по-добър начин да се отбележи 9ти май, отколкото гръмък военен парад послучай День Победы , какъвто ще се проведе отново тази година в Москва, за първи път от разпада на СССР. Подрънкване на оръжия по случай мирен договор. Колко познато.

Но и това трудно ще помрачи доброто ми настроение, породено от предстоящото пътешествие.

Новият албум на Мадона е скапан, ужасно скапан. Изкушението да се остави на изтърканите до болка Timbaland, Pharrell и Джъстин е произвело един скучен, банален и вече слушан продукт, който нямам нерви да си пусна n-найсе пъти, докато ми хареса. Hard Candy, който залепва по зъбите.

Предпочитам Мадоната от Papa don’t preach, но нито тя е на 29, нито аз съм на 11. Sic transit gloria mundi.

{На снимката е моята Мадона}

Хубав и тъжен пост от блога на Жоро и Първан. “Унищожават кино Одеон” с автор Първан много точно изразява това, което напоследък си мисля, когато минавам оттам и се спирам по навик, за да погледна какво дават тази седмица и вместо черно-бели снимки откривам нелепа гледка.

“…Едва ли е нужно да обяснявам какво значи за София кино “Одеон”. Откакто съм тук, имам навика да пресичам до ъгъла на киното и да зяпам какво дават. Понякога като запълване на време, понякога – с ясната идея да вляза и да гледам нещо от отлежалото кино. Претръпнал съм и към превода в залата, и към прекъсванията на филмите, и към ръкоплясканията, с които публиката подканя киномеханика горе в кабината да понагласи картинката. Хилил съм се на сочния коментар, който един от преводачите има навика да пъха между репликите на филмите. Чакал съм преводачка да дойде в задръстването, за да има прожекция. Пил съм от виното, с което черпеше директорът. Събирали сме хора по тротоара отвън, за да не се провали прожекцията. Или сме стояли на пода в претъпканата зала. Няма да забравя как се радвах, когато преди години директорът на “Одеон” взе един киномеханик и се катериха из килерите на университета, за да оглеждат едни забравени киномашини…”

Едва ли е нужно и аз да обяснявам какво е това кино за мен - първите филми, на които ме водеше майка ми и които не даваха никъде другаде, ами че те си бяха почти забранени по онова време, ходенето в “Одеон” беше едновременно бягство и от реалността, и от системата, после бягства от даскало, за да откриваме света на Бунюел и Фелини, опашката за Параграф 22, надраните ленти и лелката-преводачка, която насред филм с надписи казва “и ето тук има сега едни оргии”.

Мдам, променят се нещата - къде за добро, къде за лошо, отиват си късчета от едни мои двадесетина години, в които се научих да виждам киното с други очи и да го обичам въпреки лошите копия, скъсаните седалки, звука.

Много мрънкане се насъбра напоследък, въпреки почивните дни. Сигурно е от дъждовното време. Може пък грациите, които пият кафе в Одеон да изгледат “Пътят”.

Не мога да разбера за какво у нас се провеждат кампании за образование и познаване (education and awareness в оригинал) на рака на гърдата, разни манекенки и какви ли не псевдо звезди се разхождат по билбордове с тениски с розова лентичка, а когато една жена с бучка отиде да вземе направление за мамограф, отговорът е: “ами свършиха, елате другия месец, ама в началото, че пак ще свършат”.

За каква профилактика изобщо можем за говорим, когато достъп до диагностика и преглед нямат даже хора със симптоми?

П.С. Да, някой ще ми каже - можеш да отидеш и да си платиш. Мога, но не искам. Не виждам смисъл всеки месец да внасям огромни суми, а после да плащам пак.

П.П.С. Идеята на поста е колко са безсмислени всякакви кампании, когато няма база. Смисъл би имало, ако се подхванат нещата от другия край.

По едно време се зачудих дали изобщо има смисъл да драсна 2-3 реда за “Кучешки времена - раволюцията менте 1989″, но не мога да се сдържа да нахвърлям това, което ми направи впечатление.

Като замисъл “Кучешки времена” е нещо чудесно, особено във времена, когато колективната памет е подменена, а хората масово вярват в неща, които никога не са се случвали. Друг е въпроса доколко подобна книга би достигнала до тези, които имат нужда от отваряне на очите. Това е първия проблем.

Вторият е, че “Кучешки времена” идва малко късно у нас, за 9 години успяха да се случат още куп неща като логично продължение на описаното в книгата, много маски паднаха, а управлението на НДСВ легитимира завръщането на кадри от ДС и на незаконно изнесени капитали. От пресата разбрах, че никой не е имал желание да издаде тази книга у нас, но не знам доколко това може да служи като оправдание предвид месианското желание на автора да разкрие “цялата истина” около това, което си мислехме че е революция, макар и безкръвна.

Третият проблем - за мен основен, е че книгата изобилства от фактологически грешки, незадълбочено изследване на фактите (направо си е повърхностна), използване на източници, които по никакъв начин не бих определила като благонадеждни.

Разбира се, по-голямата част от описаното е истина и е добре да се прочете от тези, които все още не го знаят, но с едно наум. Да, желаещите промяна бяха изтласквани от първите зародили се партии от подставени лица и агенти на ДС, помня много добре как майка ми, един от първите хора в СДС от центъра на събитията се озова в периферията, помня разочарованието, Градът на истината, митингите и прехода от надеждата, че променяш нещо към зашеметението от факта, че някой измъква всичко под носа ти и го заменя с нещо фалшиво и грозно.

За съжаление опитът на Илия Троянов е беззъб, а героите на нашето време, които той споменава или са вече отдавна покойници, или са се изгубили някъде безследно - Огнян Донов, Луканов, Максуел, Блага Димитрова, Жельо Желев, Петко Симеонов и прочие кукловоди и марионетки. Живите и активни днес ги няма (което е проблем на почти всичката литература по въпроса). И не, Петър Дертлиев не е тази светла личност, за която го мислехме всички. Едно от големите ми разочарования, като плесница беше откритието ми (една случка, която някой ден може би ще разправя), че той е част от тях, от Системата и нищо не е помръднало (беше края на 90те). Като кошмар, в който добрите всъщност се оказват лошите.

Все пак, за да не звуча крайно критично, тук-таме в “Кучешки времена” има интересни прозрения и факти, които предполагам биха били интересни за хора, които не са живели в онова време, не са влизали в партийни канцеларийки, в които брадати активисти разпределят дарения, не са стояли пред СДС на Раковски в деня след изборите 90та с недоверие към това, което току-що се беше случило.

Думата “менте” е грозна, но може би най-добре пасва на това, което се случи, а основният проблем е, че разрушиха цялата ни вяра. За мен това е най-голямото престъпление. След това всеки можеше да си прави каквото си поиска. Затова на моменти, като се връщах назад четейки, изпитвах истинска болка.

Обобщено - по-скоро минус за книгата, но който има желание да научи нещо за началото на прехода може да открие и нещо ново. А и още един поглед обикновено не е излишен.

Книжката на Рин Ямамура е красив буквар с невероятни илюстрации, от който може да се научи колко още причини има, за да обичаш някой.

“Азбуката” е страхотна придобивка, а самата Рин-чан, освен че е чудесен художник и сценограф, прави още по-чудесен чай с мляко.

“О” - Очите му са друг свят.

Сградата в двора на гимназията вече я няма. Даже не знам за какво служеше, някакви хора май имаха там трудово, но аз лично единствено съм тичала около нея по физическо. Викахме и Паметника.

Доколкото разбрах, той липсва не съвсем от скоро, поне от 3-4 месеца, но аз се сепнах оня ден, като надникнах в двора, иначе не се бях замисляла какво не е съвсем наред.

Интересно какво ли ще има на нейно място? Нормален салон или футболно игрище е добър вариант, но ще видим. Все пак едно от нещата, с които Френската беше известна, е салон за физическо на петия етаж.

Ще публикувам спомените на kassitra, оставени като коментар към моя пост за годишнината от избухването на реактора в Чернобил като отделна тема, тъй като ме впечатлиха силно:

“Понеже майка ми е физик и /все още/ работи в лаборатория, занимаваща се с радиоактивно измерване, спомените ми от тогава са малко по-различни, по простата причина, че тя знаеше - поне малко /едва ли е било достатъчно…/ преди да разберат останалите.

Всички бяхме в провинцията, когато шефът й се обади и й каза “Ела да видиш нещо, което не си виждала никога.”

После в София си спомням бясното въртене на телефони и откъси от дочути разговори между нашите, които не разбирах особено, но много ме плашеха. Знаех, че е станало нещо страшно и че на майка ми й е забранено да говори за това - с когото и да било.

Бях с нея в детската градина , когато убеждаваше лелките да не пускат децата да играят в пясъчниците; после в супера - когато обясняваше на всеослушание нещо за киселото мляко, когато си помислих две неща: че или майка ми е луда, или ще я вкарат в затвора…

Не знам доколко са й повярвали тогава, но в затвора не я вкараха - повечето ни съседи знаеха къде работи и с какво се занимава.

После изхвърлихме всички килими от нас, заедно с това и съседите ни - също..

Факт е, че е имало елементарни мерки, които са могли да бъдат взети, за да ограничат до известна степен последиците, както напримвер във Финландия, която е била много по - замърсена..

Преди няколко години майка ми защитаваше дисертация за последствията от аварията в Чернобил, на която присъствах и тогава разбрах, че сега много хора могат да се забавляват с Big Brother /и - да прочетат книгата с единстената цел да разберат идеята на някъв reality формат/, но античовешката пропаганда тогава, лишила хората от правото им на живот, е много далеч от забавлението, но пък е била страховито reality.”