Блогът на нервната акула

Преди време, след внезапното ми и безразсъдно влюбване в саундрака на I’m Not There се зарекох, че ще изчакам филма на голям екран, каквито и усилия на волята да ми струва това. Слава Богу, очакването се увенча с успех, филмът беше част от програмата на София Филм Фест, а аз се наканих едва сега да напиша две-три думи, подсетена от субтитирите, които се появиха в събота по тракерите.

I’m Not There е калейдоскоп от парченца с различен цвят и текстура, които при всяко завъртане показват един различен образ на Боб Дилън, за всяка една епоха, в която той се е измислял наново като поета от Вилидж, скитника, проповедника, иконата. Филмът е сниман красиво, като всяка отделна история е заснета на истинска лента от времето, в което се случва (без частта за Били Хлапето, но точно там е най-красивия момент за мен - жирафът, който изскача от нищото насред една сюрреалистична, пасторална Америка).

Кейт Бланшет прави поредната си невероятна роля, като младия андрогинен Куин/Дилън, потънал в психаделичния свят на собствената си звездност, посипана с амфетамини, Крисчън Бейл е нещо повече от Батман, Хийт Леджър е тъжен спомен, за това което можеше да бъде и дори Ричърд Гиър е готин като застаряващия уестърн герой Били Хлапето, далече от клишето на вечния плейбой, а Бен Уайшоу и Карл Маркъс Франклин също заслужават някоя добра дума. Шарлот Генсбур с годините става все по-красива, а това добавено към таланта и я изстрелва някъде много нависоко.

Препратките към първата среща с Beatles (без историята за тревата, която е легенда сама по себе си), Joan Baez, Алън Гинзбърг придават малката доза автентичност на този нереален паноптикум от образи и картини, в който заемките от 8 1/2 на Фелини често са повече от очевидни (без това да е прекалено).

Някои епизоди обаче идват отгоре и като че ли целостта се губи в протяжни, излишни моменти, а някои от парченцата не пасват изобщо като форма в картината, но Тод Хейнс все пак успява да сглоби един красив, леко подигравателен, провокиращ филм, в който образът на Боб Дилън си остава все така неясен, ако трябва да се разглежда в неговата цялост, но пък и той никога не се е опитвал да бъде само един и макар понякога да го определят като позьор и предател, Дилън е велик и уникален, което Хейнс успява да покаже.

Добър филм (не най-добрия), страхотна музика (някои неща от саундрака ги няма във филма и обратно), любим момент - Джак Ролинс пее в петдесятната църква.

Снощи в Дома на Киното беше премиерата на “Заради леля Снеже”, като част от София Филм Фест. Филмът е документален, режисиран от Весела Казакова и Биляна Казакова - Угринска и е много приятна изненада, въпреки че и двете актриси са доказали таланта си в други неща (т.е. не би трябвало да е изненада, ама аз все пак се изненадах).

На снимката е Войн, също бивш възпитаник на студиото.

“Заради леля Снеже” е за актрисата и театрален педагог Снежина Казакова, дългогодишен ръководител на Арт Студио Камбана, което тази година навършва 25 години. Филмът е разказан по мил и нежен начин, в един момент се смееш, а в друг ти се доплаква на историите на всичките вече пораснали деца, чийто живот е променен от театъра и от срещата си с този всеотдаен човек - леля Снежа.

Заслужава си. И освен това е лицензиран под Creative Commons и може да се свали от тук.

XXY е аржентински филм от програмата на тазгодишния София Филм Фест (и за съжаление един от малкото, които ще видя, но все пак денем съм на работа, какво да се прави).

Много интересен филм на Lucia Puenzo, в който по много човешки начин се засягат въпросите за сексуалността, пола, избора и порастването, с невероятна операторска работа и музика. XXY е част от Новото аржентинско кино (Un mundo menos peor, Bonbon el perro, Tan de repente и куп други), което за мен в последните години е най-доброто, което кинематографията може да предложи и донякъде ми напомня Новата френска вълна, само че в по-нежен и човечен вид. Много добра игра за младите Ines Efron и Martin Piroyansky.

Един минус за феста - изборът да има прожекции в заличката на Френския център не ми се вижда много удачен - звукът беше ужасен, а вентилация никаква, усещането беше като за душегубка.

Силно акламираният филм на братя Коен, с куп номинации за Оскар (май осем). Аз честно казано не знам какво да мисля за този филм. От една страна, много ми хареса, особено в някои моменти, които са адски добре изпипани, но от друга, след началото на финалните надписите почуствах нещо недовършено.

Всъщност това чувство се появи някъде към средата, когато осъзнах, че аз изобщо не мога да разбера чий го дири героя на Уди Харелсън в този филм, изскочил ей така от нищото и изчезнал, без да направи каквото и да е било смислено нещо. Явно идеята е да му фигурира името на плаката и в imdb.

Същото почти е усещането ми и за Луелин Мос (Josh Brolin) и шериф Ед Том Бел (Tommy Lee Jones), някак си като че ли от прекалено очакване поне един от двамата да се отличи с нещо, така че двучасовото препускане да има някакъв смисъл извън този за неизбежното зло, което винаги те застига.

А неизбежното зло, Антон Шигур (Javier Bardem) е една идея по-човешки от първия Терминатор, само с малко повече изобретателност при убийствата. И въпреки че братя Коен, от това което четох, са се опитали да избягнат точно това сравнение, то неизбежно се набива.

Не знам, може би идеята е всички тези лутащи се и гонещи се герои да са като в театър на сенките, без 100 процентова плътност, може би трябва да се прочете книгата или да се види пак, но нещо ми куца.

Във всеки случай, No Country for Old Men си заслужава гледането.

А като заговорихме за оскари, Michael Clayton е най-досадния филм, който съм гледала напоследък, и нито Тилда Суинтън, нито никой не може да го спаси.

Не лош филм от жанра “огромно чудовище идва от нищото и разрушава града”. Ако не Токио, поне Ню Йорк, но почти винаги е забавно да падат небостъргачи (с едно изключение).

Играта на камерата, все едно хваната от пияна ученичка дразни на моменти, но това е част от идеята - аматьорска видео-документалистика и максимална автентичност на изживяването.

Забелязващо се присъствие на Lizzy Caplan.

В заключение - хареса ми, но ако не беше в кино, по-скоро би ме издразнил.

При цялата ескалирща лудост преди оскарите и с трите дни бонус, в които не съм на работа успях да поизгледам някои от тазгодишните фаворити.

Тук ще се спра само и единствено на Juno, несправедливо според мен определян като тийнейджърска комедия. Този филм е толкова далеч от всякакви американски пайове и прочие простотии, че няма накъде повече.

И определено е най-добрия, който съм гледала от няколко месеца насам. Единственият филм, с който мога да го оприлича е Little Miss Sunshine, дълбок човешки филм, в който драма и комедия се преплитат, а най-важното е актьорската игра, която прави героите триизмерни, истински и близки. Ellen Page в ролята на твърде умна, бременна тинейджърка е блестяща. Идва ми да кажа както винаги, въпреки че съм я гледала само в Hard Candy и Regenesis. Просто е добра. Michael Cera като загубения и приятел също не остава по-назад. Даже Дженифър Гарнър изглежда истинска.

Голям плюс за сценарий на Diablo Cody, блогърка и писателка, за която този филм е дебют в киното и за саундрак, който включва песни на Kimya Dawson, The Kinks, Belle and Sebastian, Sonic Youth, Cat Power, The Velvet Underground и други.

Ще стискам палци за “Най-добрър филм”, “Най-добра актриса” и “Най-добър оригинален сценарий”.

Това е сериала, дано не ме разочарова след първите две серии. Добър sci-fi, особено за фенове на Терминатора, а засега и драмата е сериозна, не е само бой и стрелба.

Бонус - Lena Heady и Summer Glau, която нещо ми се беше позагубила след Serenity (а тоя филм направо е велик, за последните 10 години няма по-добра фантастика в игралното кино).

Освен всичките бози, които успях да изгледам по празниците, попаднах и на The Man from Earth, по научно-фантастичен разказ на Jerome Bixby. Самият разказ авторът е започнал да пише някъде през 60те и го е завършил едва на смъртното си легло през 1998 година, а филмът е независим и е продуциран от сина му.

За мен това е sci-fi в най-чистия възможен вид - без специални ефекти, просто нахвърляни идеи, които стават повод за размисъл ами ако, и дали, и какво би станало, ако нещо друго… Върна ме към първия ми сблъсък с фантастиката някъде в ранните 80, когато намирах повече въпроси, отколкото отговори, по някои от които мисля и до днес.

Актьорската игра е много добра, атмосферата е камерна, вероятно би излязла страхотна театрална пиеса по филма. 9/10.

През тези доста почивни дни накуп, които се насъбраха се отдадох на тотално филмово оливане, в резултат на което изгледах куп глупости и няколко по-смислени неща. Рекапитулацията към момента е:

I’m Legend - като цяло не лош филм, като за жанра си, Уил Смит е симпатяга, а кучето е страхотно. Манхатън изоставен изглежда невероятно, но зомбитата бяха супер зле направани. Всичките бяха като леко понаедрели и побеснели варианти на Ам Гъл, изобщо не се кефя на изцяло CGI генерирани чудовища, нещо не ми се вписват. Тези от 80те и от Planet Terror са доста по-прилични за целта.

The Brave One (Другата в мен, какъв превод само) - от този филм очаквах повече, заради комбинацията Нийл Джордън - Джоди Фостър. Тя направи каквото можа, както винаги, при нея просто няма празно като игра. Все пак хубав филм.

A Lot Like Love - като за Коледна ваканция, лека романтична бозица.

Music and Lyrics - повтаря горното, и въпреки че критиката го оплю, на мен ми хареса, сигурно защото Дрю Баримор ми е слабост. И все пак нещо не пасва - опит за английска романтична комедия в американски условия, при това с Хю Грант в главната роля. Мхм. Можеше и по-добре, но нека не ставаме нахални. Не всеки филм може да се превърне в “Четири сватби и едно погребение”, а Хю Грант едно си знае, едно си играе. Все пак приятни два часа.

Dreamgirls - не съм луд фен на мюзикълите и оперетите, а още по-малко на Beyonce, брррр, но филмът изненадващо ми хареса. Добри роли за Джейми Фокс, Еди Мърфи и Дженифър Хъдзън. Драмата е на ниво, силни моменти, трагедии и нещо като хепи енд, гарнирано с много музика. Точно като за Коледа.

Die Faelscher - най-добрия от всички изгледани. На мен ми бръкна много надълбоко, като история, игра, режисура. Силен и тъжен филм, в който се задават доста въпроси за героизма, приятелството и какво точно можеш или си заслужава да се жертва. Без капчица излишна пропаганда.

Superman Returns - да си дойдем на думата. Обожавам филми за комиксови герои, фен съм повече на Марвъл, но и DC става. Супермен ми идва малко в повече като способности, а и му липсва истинската вътрешна драма на другите герои. Иначе филмът явно е направен с много пари и желание, но се губи нещо, което му попречи да стане истински хит. Може би прекалено размит и разтеглен, нещата са или черни, или бели. Добри момнети - архивните кадри с Марлон Брандо и Кевин Спейси като Лекс Лутър. Смолвил обаче води по точки.

Ghost Rider - по-добър от Супермен, но изостава от Спайдърмен. И все пак не е пълната подигравка, която си бяха направили с Електра, един от най-сложните и интересни образи на Марвъл. Другият интересен тип е Призрачния ездач, но и тук нещо се губи. Може би очаквам прекалено много от тоя тип филми, които са си за убиване на времето. А за това Ghost Rider става чудесно. 5/10.

Tango - обожавам тангото като музика, затова го изгледах с такова удоволствие. Но Саура напоследък зацикля яко.

Толкоз сега за филми, мисля да си дам няколко дена почивка, а след това да изгледам I’m Not There, който ми отлежава на харда, само чакам подходящото настроение или може би подходящата компания.

Control на Антон Корбийн и Joe Strummer: The Future is Unwritten на Джулиън Темпъл са наградени на тазгодишните British Independent Film Awards (преди няколко дена). Контрол е с цели пет награди - за най-добър филм, най-добър режисьор (Антон Корбийн), най-добър дебютант (Сам Райли в ролята на Йън Андерсън), най-добра поддържаща роля (Тоби Кебъл) и The Douglas Hickox Award пак за Корбийн, за каквото и да се присъжда. Иначе филмът е с десет номинации, но пет от десет си е много добре. За мен филмът е задължителен. Може би the best rock biopic ever.

Joe Strummer: The Future is Unwritten взема наградата за най-добър документален филм. Не съм гледала за съжаление другите претенденти, но определено този е много добър.

Като оставим настрана горните два, успях да изгледам още три филма - Kurt Cobain About a Son (за който писах и който ми хареса като нестандартен подход), Fados на Саура и Vincius (преведено като Винсиус, поетът на Боса Нова).

За Fados може да се говори много, като поредния музикален експеримент на Карлос Саура. За мен лично остана усещането, че бих предпочела да изгледам този спектакъл от музика и танци на живо, а и на моменти отделните части ми стояха недостатъчно добре пришити една към друга, някак си се губеше цялостта. Бива, но нещо се губи.

Vincius в никакъв случай не е лош филм, но с успех могат да го пуснат по някой от образователните канали. Нищо ново и интересно като кино - архивни кадри, спомени на съвременници, по малко музика (ама наистина малко). Не съжалявам, че го гледах, Винсиуш де Мораиш определено е бил интересна личност, но не ме и грабна кой знае колко.

Съжалявам обаче, че не успях да отида на The Darjeeling Limited на Уес Андерсън и на Тигърът и снегът на Роберто Бенини, но ако скоро не ги пуснат по кината (скоро горе-долу до празниците), ще трябва да си ги дръпна. Просто ми се гледат на кино, но това у нас всъщност е доста трудно - да гледаш качествено кино на голям екран. Не ми дреме колко губят киноразпространителите от пиратството.

Онзи ден изгледах и The Nanny Diaries (на писито, разбира се), като чак сега разбрах, че и този филм е бил част от кинопанорамата, затова и ще го спомена тук. Не лош филм, като на моменти дори е добър в социалната си сатира. Става, като за събота следобед.

Сега оставам в очакване за София Филм Фест.