in production

Догодина ще излезе екранизация на Never Let Me Go с Кийра Найтли, Шарлот Рамплинг и други.

Възможно ли е филмът да предаде онова нещо от книгата, което я прави мхм… шедьовър (chef d’oeuvre, което винаги ме е навеждало на мисълта за hors d’oeuvre)?

District 9

Сектор 9 е различния филм тази година. Завръщане към корените на класическия sci-fi с политическата си ангажираност,  социо-културни препратки и футуризъм.

Освен алегория на апартейда, District 9 е коментар върху междукултурния сблъсък в условията на преместването на големи групи хора в Африка от последните 20 години (огромните бежански лагери в резултат от геноцида в Руанда, Судан и тн.т.), дискриминацията, пропагандата и манипулативната роля на медиите.

Влиза в пантеона на сай-фай славата от първо гледане.

Trump, trump, trump

Крайно сюрреалистично е да чуеш песен, за която не си и предполагал, че някой още помни, докато майка се самоубива в метрото пред 8-месечното си дете:

Nellie the Elephant packed her trunk
And said goodbye to the circus
Off she went with a trumpety-trump
Trump, trump, trump

Има нещо в този сериал, което ме кара да продължавам да го гледам.

И има нещо в тази песен, след като двадесет и нещо години аз продължавам да си я тананикам.

Кино

Преди малко гледах Диво сърце в „Одеон“. Не че не съм го гледала, пък не ми и се гледаше особено точно тази вечер, но изпитах желание за усещане за кино. Истинско кино като от едно време.

След няколко филма, изгледани в молове и на монитор 17“ усетих липсата на обикновеното кино изживяване без реклами, с лошо залепена лента, неудобни седалки и завеси от двете страни на екрана.

Фаст кино с фаст фууд и фаст филми, които също толкова бързо се забравят. Това е, което измести мърлявите софийски салони с намусени лелички, двойки без терен и 15 пъти „Никита“.

Писва ми на моменти и искам нещата да стават бавно и трудно, да има slow cinema вместо fast movies, а животът около тях да върви също толкова бавно и протяжно като в стар френски филм или горещ тексаски следобед.

Slumdog Millionaire

Днес няколко топли думи за Slumdog Millionaire, в който Дани Бойл среща индийска приказка за сираци, предателство и любов. За мен отдавна не е имало толкова категоричен кандидат за големия Оскар.

Когато някой друг ме прекара през всичките ми чуства за броени минути, ще се обадя. Напрежението расте с всяка изминала минута, като към края вече става наистина критично, без някъде по пътя да изпадне човешкото и истинското, което прави филма толкова специален.

PS В саундрака има 3 парчета на M.I.A., а краят след края е иронично-готина заигравка с индиската поп-култура (не че през останалото време липсват намигвания).

RocknRolla

RocknRolla е крайно кретенски филм в най-добрия смисъл на понятието. Направо извозва.

Гай Ричи се завърща с гръм и трясък от света на малките розови феи, английските рози и Кабала, а OST-то доизвозва де що е останало.

Un barrage contre le Pacifique

От Евронюз преди може би две седици разбрах, че е сниман нов филм по Un barrage contre le Pacifique на Marguerite Duras, с Изабел Юпер в главната роля. Режисьор е Rithy Pan, който е израснал в толкова носталгичния за Дюрас Индокитай.

Екранизацията е втора след тази на Рене Клеман от 1958ма, със Силвана Манагано, като ще ми е интресно да видя дали Пан ще успее да пресъздаде специфичната атмосфера на тихо отчаяние, предвещаващо буря като тези, които изведнъж идват от Тихия океан и помитат всичко.

Това всъщност не знам дали има кой знае какво значение, просто ми се навързаха няколко неща накуп – излизането на филма по една от любимите ми книги, излизането на български на „Любовникът от Северен Китай“ и историята около него – Маргьорит Дюрас пренаписва „Любовникът“ след нейни несъгласия с режисьорската версия на Жан-Жак Ано.

Какво трябва да те предизвика да пренапишеш собствения си шедьовър след относително посредствен филм? Може би същото, което те кара да пишеш книга по своя сценарии за филм-шедьовър?

Son of Rambow

Son of Rambow е най-готиния филм, който съм гледала напоследък, не че често ми се случва, но по Коледа смятам здраво да наваксам. От категорията на The History Boys и This is England, за нещо, на което аз трудно намирам превод – the coming of age.

Отново ранните 80 години, готина музика (Cure, Siouxsie and the Banshees) и хлапетии, които откриват приятелството след редица перипетии. Клише. Всъщност двама юнака, единия пълен хулиган, а другия от някаква крайна секта решават да снимат римейк/продължение на Рамбо:Първа кръв и оттам насетне белите започват.

Изобщо, Son of Rambow е смешен, вълнуващ, разнежващ, пък някой може и да се познае. И да не забравим – Дидие, френския юбер-гъзар и култовата му фраза „Bonjour, l’Angleterre“. Колко ли пъти я повторихме през последната седмица?

Quantum of Solace

Този Бонд хич не беше зле, въпреки че беше доста различен, можем даже, хм, да го определим като the Sustainable Bond.

Даниъл Крейг обаче е готин и доста ръбат за разлика от паркетния Броснан. Иначе наистина нищо вече не е каквото беше, освен невероятната Джуди Денч с този толкова бритиш акцент.

Изводи – ресурсите на планетата намаляват, карайте хибриди, друсайте се умерено (щото и в Боливия все пак трябва да се хранят от нещо) и поемете дълбоко въздух, преди да застреляте някого.

Директор на водопад

„Директор на водопад“ си заслужава всяка минута гледане. Не ми се обяснява защо, който обича да се връща към края на 80те, надеждите на банда различни пубери и автентичния рок ще ми разбере. Сниман е преди 10ти ноември, а някои констатации и мисли са ужасяващо неподправени и очарователно наивни, като „Милена, според нас, това е бъдещето в нашата естрада“ и „аз съм от видинско и такава апаратура не съм видял“. Както и да е, това не е най-важното във филма.

А той е за Ревю, документален, режисьор Иван Ковачев, аз попаднах на него през Николай Павлов. Може да се намери в Замунда и vbox7.

***

В старите филми понякога има кадри, които са неочаквани flashbacks (флашбеци?) и могат да ме изкарат извън релси. В „Директор на водопад“ ме цапардосаха архивни записи от 12то (Ленин преди, сега Иван-Асен ІІ), първото ми училище, където между пионерчетата се разхождаше началната учителка на баща ми, а по мое време – може би директор на училището. Забравих как се казва, може би вече не е между живите. Не знам, има такива моменти, в които ме свива стомаха, особено ако филмът е черно-бял.