
Догодина ще излезе екранизация на Never Let Me Go с Кийра Найтли, Шарлот Рамплинг и други.
Възможно ли е филмът да предаде онова нещо от книгата, което я прави мхм… шедьовър (chef d’oeuvre, което винаги ме е навеждало на мисълта за hors d’oeuvre)?

Догодина ще излезе екранизация на Never Let Me Go с Кийра Найтли, Шарлот Рамплинг и други.
Възможно ли е филмът да предаде онова нещо от книгата, което я прави мхм… шедьовър (chef d’oeuvre, което винаги ме е навеждало на мисълта за hors d’oeuvre)?
Категории: литература · филми

Сектор 9 е различния филм тази година. Завръщане към корените на класическия sci-fi с политическата си ангажираност, социо-културни препратки и футуризъм.
Освен алегория на апартейда, District 9 е коментар върху междукултурния сблъсък в условията на преместването на големи групи хора в Африка от последните 20 години (огромните бежански лагери в резултат от геноцида в Руанда, Судан и тн.т.), дискриминацията, пропагандата и манипулативната роля на медиите.
Влиза в пантеона на сай-фай славата от първо гледане.
Категории: филми
Крайно сюрреалистично е да чуеш песен, за която не си и предполагал, че някой още помни, докато майка се самоубива в метрото пред 8-месечното си дете:
Nellie the Elephant packed her trunk
And said goodbye to the circus
Off she went with a trumpety-trump
Trump, trump, trump
Има нещо в този сериал, което ме кара да продължавам да го гледам.
И има нещо в тази песен, след като двадесет и нещо години аз продължавам да си я тананикам.
Категории: филми
Преди малко гледах Диво сърце в „Одеон“. Не че не съм го гледала, пък не ми и се гледаше особено точно тази вечер, но изпитах желание за усещане за кино. Истинско кино като от едно време.
След няколко филма, изгледани в молове и на монитор 17“ усетих липсата на обикновеното кино изживяване без реклами, с лошо залепена лента, неудобни седалки и завеси от двете страни на екрана.
Фаст кино с фаст фууд и фаст филми, които също толкова бързо се забравят. Това е, което измести мърлявите софийски салони с намусени лелички, двойки без терен и 15 пъти „Никита“.
Писва ми на моменти и искам нещата да стават бавно и трудно, да има slow cinema вместо fast movies, а животът около тях да върви също толкова бавно и протяжно като в стар френски филм или горещ тексаски следобед.

Днес няколко топли думи за Slumdog Millionaire, в който Дани Бойл среща индийска приказка за сираци, предателство и любов. За мен отдавна не е имало толкова категоричен кандидат за големия Оскар.
Когато някой друг ме прекара през всичките ми чуства за броени минути, ще се обадя. Напрежението расте с всяка изминала минута, като към края вече става наистина критично, без някъде по пътя да изпадне човешкото и истинското, което прави филма толкова специален.
PS В саундрака има 3 парчета на M.I.A., а краят след края е иронично-готина заигравка с индиската поп-култура (не че през останалото време липсват намигвания).

RocknRolla е крайно кретенски филм в най-добрия смисъл на понятието. Направо извозва.
Гай Ричи се завърща с гръм и трясък от света на малките розови феи, английските рози и Кабала, а OST-то доизвозва де що е останало.

От Евронюз преди може би две седици разбрах, че е сниман нов филм по Un barrage contre le Pacifique на Marguerite Duras, с Изабел Юпер в главната роля. Режисьор е Rithy Pan, който е израснал в толкова носталгичния за Дюрас Индокитай.
Екранизацията е втора след тази на Рене Клеман от 1958ма, със Силвана Манагано, като ще ми е интресно да видя дали Пан ще успее да пресъздаде специфичната атмосфера на тихо отчаяние, предвещаващо буря като тези, които изведнъж идват от Тихия океан и помитат всичко.
Това всъщност не знам дали има кой знае какво значение, просто ми се навързаха няколко неща накуп – излизането на филма по една от любимите ми книги, излизането на български на „Любовникът от Северен Китай“ и историята около него – Маргьорит Дюрас пренаписва „Любовникът“ след нейни несъгласия с режисьорската версия на Жан-Жак Ано.
Какво трябва да те предизвика да пренапишеш собствения си шедьовър след относително посредствен филм? Може би същото, което те кара да пишеш книга по своя сценарии за филм-шедьовър?
Категории: литература · филми
Son of Rambow е най-готиния филм, който съм гледала напоследък, не че често ми се случва, но по Коледа смятам здраво да наваксам. От категорията на The History Boys и This is England, за нещо, на което аз трудно намирам превод – the coming of age.
Отново ранните 80 години, готина музика (Cure, Siouxsie and the Banshees) и хлапетии, които откриват приятелството след редица перипетии. Клише. Всъщност двама юнака, единия пълен хулиган, а другия от някаква крайна секта решават да снимат римейк/продължение на Рамбо:Първа кръв и оттам насетне белите започват.
Изобщо, Son of Rambow е смешен, вълнуващ, разнежващ, пък някой може и да се познае. И да не забравим – Дидие, френския юбер-гъзар и култовата му фраза „Bonjour, l’Angleterre“. Колко ли пъти я повторихме през последната седмица?
Категории: филми
Този Бонд хич не беше зле, въпреки че беше доста различен, можем даже, хм, да го определим като the Sustainable Bond.
Даниъл Крейг обаче е готин и доста ръбат за разлика от паркетния Броснан. Иначе наистина нищо вече не е каквото беше, освен невероятната Джуди Денч с този толкова бритиш акцент.
Изводи – ресурсите на планетата намаляват, карайте хибриди, друсайте се умерено (щото и в Боливия все пак трябва да се хранят от нещо) и поемете дълбоко въздух, преди да застреляте някого.
Категории: филми
„Директор на водопад“ си заслужава всяка минута гледане. Не ми се обяснява защо, който обича да се връща към края на 80те, надеждите на банда различни пубери и автентичния рок ще ми разбере. Сниман е преди 10ти ноември, а някои констатации и мисли са ужасяващо неподправени и очарователно наивни, като „Милена, според нас, това е бъдещето в нашата естрада“ и „аз съм от видинско и такава апаратура не съм видял“. Както и да е, това не е най-важното във филма.
А той е за Ревю, документален, режисьор Иван Ковачев, аз попаднах на него през Николай Павлов. Може да се намери в Замунда и vbox7.
***
В старите филми понякога има кадри, които са неочаквани flashbacks (флашбеци?) и могат да ме изкарат извън релси. В „Директор на водопад“ ме цапардосаха архивни записи от 12то (Ленин преди, сега Иван-Асен ІІ), първото ми училище, където между пионерчетата се разхождаше началната учителка на баща ми, а по мое време – може би директор на училището. Забравих как се казва, може би вече не е между живите. Не знам, има такива моменти, в които ме свива стомаха, особено ако филмът е черно-бял.