26 април 1986

26 април 1986г.

Тогава не ни казахте, че не можем да тичаме под дъжда, да берем джанки и да скачаме в локвите.

Разни в средата на април

Напоследък не изпитвам кой знае какво желание да пиша, най-вероятно поради това, че събитията от последните дни изпреварват и най-смелите фантазии на един доста болен мозък (примерно този на Ленин в последната година, с дупки като швейцарско сирене), които могат да бъдат синтезирани до боклуци, по света и у нас отвличания, отново боклуци и пак боклуци.

Иначе:

1. Нов албум на Peaches. Не толкова брутален и вулгарен, доста минималистичен, но въпреки това добър. Слава Богу, фокусът върху централната тематика на творчеството и не е изместен. Обратното би било направо грубо.

2. Добрият old school sci-fi с Артър Кларк.

3. Fringe се завърна, The Sarah Connor Chronicles свърши, а аз съм едва на 4та серия.

4. Леденото лате на Старфъкс е толкова ледено, че вътре има повече лед, отколкото каквото и да е било друго. Тук е Европа, алоу…

5. Спорт и музика сутрин рано. Ужас, но пък след това човек се чувства добре. Или си втълпява, че е добре, за да не се чувства прецакан.

PS. Иначе това с боклука и кризата е такъв страхотен цирк, направо спектакъл от светлини и звуци, че човек – стреснат, трогнат, очарован, може само да гледа с надежда и любов.

Простак

Простак.

П.С. Не ме е хванал още турета.

За „блогването“

При Еленко за писането и блогването. Той цитира есето на Джон Грубер за писането, а аз цитирам през него:

„Да го правиш тъпо е лесно: публикувай крещящи тъпотии, прави пируети и ще генерираш безумен трафик. Цялата „про блогърска“ индустрия — която е като малко братче на SEO костюмарите — се базира на твърдението, че блогване е смислен глагол. Глаголът е писане. Форматът и средата са нови, но занаятът е древен.“

Амин.

Напомняне

Просто да си напомня, че този блог не е политически.

Би трябвало да е нещо като драски и шарки от личния живот на автора, който просто се интересува твърде много от политика. И всеки път се ядосва на себе си, че хаби прекалено много нерви и време с неща, за които на 99% от хората не им пука.

За котката

Искам да напиша пост за котката си. Само че нямам котка.

Имам си обаче скапана, родна реалност.

Такъми

Включвам се с леко закъснение в мега-гига-информационната вълна, стартирана от Еленко, която ще помете всичко с пълни свeдения за гаджетите и всякакви други джунджурии на българските блогъри.

Ето вещите, които ми дават super powers и са събирани в различни нива на „My Life I : Survival & Bullshit“.

Първи по важност такъм – портативна аптечка с променливо съдържание, висша еманация на ипохондрията ми. Мога да се самоизцеля от всичко – от инфекция на евстахиевите тръби до берсекски пристъп.

Друг крайно важен аксесоар – очила неизвестна марка с много висок диоптър. Стъклата са минерални, тежат около половин килограм и от тях ми клепват ушите, само не пея в хора.

Без тях със сигурност ще се пребия в най-добрия случай, или ще ме сгази кола в не толкова добрия.

Фотоапарат Canon EOS 400 D. Той всъщност е на Крис, но понеже е служебния апарат на Нож и Виличка, го използвам и аз, къде повече, къде по-малко кадърно.

Друг апарат – учебен, връчен ми от същото лице, което притежава Canon-а за да тренирам. Оказва се, че като човек, който е снимал последно с неавтоматик в училище и считащ, че Скината е „чудесна машина“, образованието в областта ми е крайно необходимо. Понеже е от Япония, го зареждам с кабела от радио-касетофона на майка ми, който е почти на възрастта на днешен кандидатстудент.

Две нокии, дори не им знам моделите, черният използвам като домашен, а другия получих служебно, след като върнах в предишната ми работа много удобен E51. В момента се оглеждам за по-приличен, като вариантите засега са два.

Ножчета. Имам цяла колекция, но тези са ми фаворити – офицерски Victorinox в красив син цвят и Bosch от рециклирана пластмаса от бормашинки с гума по края за по-удобно хващане. Най-хубавото в него е отвертката, с която могат да се сглабят и разглабят разни компютри за ужас на другарчетата, които са се подлъгали да ни ги поверят.

Alfex. Точен като швейцарски чаовник, какъвто всъщност е. В момента обаче усилено издирвам часовник за плуване, който да може освен това да се използва при гмуркане до 3-4 метра, да мери пулс, както и да му се задават горна и долна граница на пулса, при преминаването на които да сигнализира със звуков сигнал или вибрации. Ако може да мери кръвно и да кърпи чорапи, още по-добре.

Освен това вече не ми се налага да ходя толкова официално натокана на работа, халелуя.

Лукс онле – черен звяр, швейцарски часовник и женска ръка. Най-добрата рекламна идея след тази на парфюм „Евтерпа“.

Всъщност Добри държеше да участва в цялата фотосесия, понеже счита бюрото за своя собственост, пък и всички любопитни предмети подлежат на завличане и сдъвкване, така че за наказание беше хванат за носа и накаран да позира.

iPod 80 гиги, перфектен във всяко едно отношение. Едната слушалка на Sennheiser-a започна тука-има, тука-нема и по тази причина временно съм с тези от комплекта.

Личният ми любим компютър, в който всичко почти е подменяно поне по веднъж собственоръчно от моя милост. Скоро може и да сдаде багажа, но дотогава няма да му търся заместник.

Тефтерче Moleskin и писалка Parker Frontier, която се пълни от мастилница, но може да пише и с картуши. Шишенцето е на снимката за композиция, иначе не го разнасям със себе си, за да не стане като любимото ученическо преживяване на майка ми с ежемесечно изливане на мастилницата в чантата.

Аналогови вещи за баланс.

Текущите кецове, средната наядена от Добри (доброто куче Добротий) – два Convers-a и един Adidas. Кецовете са на сто години, но все още отказват да сдадат Богу дух. Иначе съм скатала още няколко чифта – неносени и преносени, които не намериха място в този пост. И в мен като във всяка жене дреме една Имелда.

Бижута. Никога не свалям халките от ушите си, чакам момента, в който някой работодател ще ме помоли учтиво да ги сваля, за да му кажа: Did I ever tell ya that this here represents a symbol of my individuality, and my belief in personal freedom?

Кубинска кафеварка и пудел, който сам се е наврял в кадър. В домашни условия предпочитам кафе от нея, но иначе не отказвам и други видове.

Единствената козмтика, която разнасям със себе си – балсам за устни с мед на L’Occitane.

Не обичам дъвки, затова гледам винаги да нося със себе си ментови бонбонки. Снимката е от By the way, където малко след това ни обяниха, че снимането е забранено, вероятно оттам минава големия андронен джинджипляктор на ЦЕРН.

Това като че ли е най-важното, крилата и маската остават за следващия път.

Едно леко воле към Антония, Крис, Димитър, Димитрина, Пламен, Свилен, Марфа и Хасан.

Контрадензинформация

Вчера попаднах на поредния, понастоящем „бивш“ член на БСП, но близък до „червената идея“ чичо, който се опитваше да убеди няколко човека, че в следващия парламент ще влязат БСП, ГЕРБ, Атака и НДСВ (!?!), и понеже ГЕРБ и Атака ще направят коалиция, в областта на човешките права може да се разчита само на БСП и НДСВ. ДПС не се споменава, те явно са си част от БСП, като постоянното присъствие на БЗНС към БКП.

Естествено, СДС и ДСБ не влизат, пък и явно те нямат много общо с човешките права, които БСП е свикнала да защитава законово и всячески, особено през годините от 44та до 89та, че и през последните 4 на управлението си. Страховити аргументи, нали?

И разбира се, понеже голяма част от хората вярват на официалните медии, а в интернет влизат единствено в gepi me (виж при Лъчко), а през останалото време вярват на своите мъдри синове и братя, които живеят в големия град и вече знаят две и двеста, абе разбират го туй, политиката, пък и като се включи тежката артилерия Райчев, Янова и ко, накрая става така, че управляващите ни ги избират около милион човека, които или имат интерес статуквото да се запази, или са с толкова промити мозъци, че това в главите им може да се използва за физиологичен разтвор.

Изводът – на който му пука или ще води предизборни кампании до юли е по-добре да излезе извън блогосферата, защото е страшно, а те, другарите са на всеки километър. И както винаги, не си подбират средствата.

Zart & Dunkel

Това на снимката е нов модел шоколад на Милка, с черен пипер, при това хич не лош. Съвсем леко лют е, а ароматът на пипера чудесно се съчетава с този на какао. Любопитно е, че Милка напоследък се опитват да навлязат в по-висок сегмент с няколко вида тъмен шоколад, като и опаковките са малко по-шукарни. Така или иначе, не мога да ги приема за high end шоколад, но пък този с пипера е много добро попадение. Лошото е, че навсякъде продават само няколкото стандартни продукта на бранда и само в определени, партизански магазинчета могат да се намерят по-читавите серии.

Определено шоколад с пипер ще ми стане един от предпочитаните, заедно с този с черен чай, който за съжаление у нас хич не се намира (аз лично съм попадала на такъв само в Белгия), така че се налага да си го правим, но въпреки че съм страхотен мързел, за такива неща полагам усилие.

Пък и казват, че тъмният шоколад е полезен за сърцето, което е оправдание за злоупотреби от време на време.

There’s no school like the old school

Най-сетне се сдобихме с билети за Мадона, след като тъпата система на Тикетпро е в шок и констипация от сутринта. В крайна сметка Крис подходи съвсем old school, като отиде до най-близката офф-лайн билетопродавница, нареди се на опашка, достойна за магазин за мляко от Луканово време и след 6-7 консекутивни срива закупи 4 (четири) хартишки. Де’а и научно-техническата нация.

There’s no school like the old school and we’re the fucking headmasters.

***

Еленко ме е тагнал да си блогна такъмите, но това ще стане най-рано в събота, по причина че тези дни излизам по тъмно и се прибирам по тъмно и няма никакъв начин да заснема каквото и да е било. Всъщност има, но на картинките ще се виждат неясни, размазани предмети с функция неизвестна. Не че знам някои от нещата за чий са ми.