Два акцента за добро утро, вместо закуска:

Г-жа адвокатът на Хамстера провидя ръката на Иван Костов и политическа вендета зад арестите на „Наглите“ или както там се именува една тумба многократно хващани и пускани бандити. И баба знае, че всяка мутра си има политик, и че престъпност и власт са в симбиоза като Carnage и Venom, но това не прави всеки арестуван заподозрян дисидент.

Г-н премиерът дал заден ход за референдума за десетминутката на турски, защото всъщност сме щели били да се изложим, ама какво да направим, българската политика е танто за кукуригу (най-буквално).

Водевилите обаче, освен вулгарно смешни, са и доста страшни.

Направо не знам вече в каква китна простотия живеем, но дори нежеланието ми да пълня блога с ръмжене и мрънкане не успя днес да ме спре да нахвърлям всичко, което ми се извъртя в главата, докато в разстояние на 2 часа се опитвах да взема разстоянието от Медицинска Аакадемия до бул. Никола Вапцаров. 2 часа, от които 45 минути потънаха в чаканe на автобус номер 9тм и още около 40, за да преодолеем с душегубката разстоянието от спирката на Фритьоф Нансен до хотел Хемус.

И какво си мислех аз: предколедно някакви идиоти си разменят любезности в парламента на републиката, точно преди да излязат в почти едномесечна ваканция, защото „началника отгоре“ се бил явил на премиера. Лицата Яне Янев и Волен Сидеров, депутати в резултат на гавра от съдбата и делюзиите на собствените ни болни мозъци си подмятат реплики, от които можем да разберем, че единия е „зависим хомосексуалист“, а другият явно е възпроизводствено-чалънджд.

Какво всъщност виждаме – две несигурни метреси, които си скубят косите и се млатят с токчета за мачото Алексей Петров, който явно е труден за споделяне, както и вървящите с него мобифони, кастфони и всякакви други високо ценени от съвременното ни общество блага. Като оставим настрана факта, че използваният език е недопустим и дискриминативен, а голяма част от изговореното – абсолютно нямащо място точно в най-важната институция на държавата, което е ужасно срамно и обидно,  ние просто гледаме един театър, в който Анна Каренина и мадам Бовари се бият за поручик Галицин.

Пак предколедно същия Волен Сидеров, който напоследък се чуди кому да пристане, заедно с другия голям мъж Бойко Борисов решават, че в България ще се проведе референдум за, о, Боже – новините на турски! За първи път след 40 години, през които у нас се сменяха конституции, влизахме в НАТО и ЕС, излизахме от СИВ, натрисаха ни безумни енергийни проекти, които са заплаха за националната сигурност и хорското здраве и какво ли още не, за което можеше да се потърси мнението на суверена  – така наречения „народ“… В тази безумна пиеса, зад която се вижда познатия почерк на познатите драматурзи зазвучаха отново репликите „етнически мир“, „баланс“, „крехък“ и други изчерпани от съдържание пароли, които отключват събития и процеси, а познати лица поизпълзяха пак върху камъните, без никакъв срам и започнаха да търсят отново своето място под слънцето. А обръчите се въртят ли въртят…

В този вълнуващ месец декември новите управляващи се опитаха да прокарат старата мечта на олигархичния елит, съставен от дълбоко индоктринирани, ченгесарски мозъци за ограничаване на всякакви свободи на гражданите и за пълни подробности от леглата на всеки от нас. И това е колкото противоконституционно, толкова перверзно, въпреки че вече не можем да правим разликата между извращенията и това, което в един друг свят е норма и нормално.

И още, и още, докато държавата и в частност столицата са потънали в хаос, докато не се знае кой какво управлява и докато „се излагаме пред чужденците“, а Емилиянда Маркос – Масларова необезпокоявана си разхожда розовите токчета по света и у нас, деца се взривяват с военни устройства, хора гаснат мъчително в забравени от Бога домове, медийните собственици са с пагон над майор, някакви хора ги хващат и пускат, премиерът има връзка с отвъдното и прави в дома си щаб-разузнаваталена-квартира, Красьо Черничкия играе кючек с цялата държава, ама не се знае кой му поръчва и кой му плаща музиката и на никой всъщност му пука…

Не че казах нещо ново, просто исках да покрещя.

Снощи re:tv прекрати излъчване. Не ми се ще да говоря за собствените си чувства, въпреки че и аз, заедно с малкото останали нормални хора в тази държава приех това адски лично, като след първоначалния шок дойде болката и осъзнаването, че до окончателния край на свободното говорене, различното мнение и всъщност личната ни свобода остава много малко.

Два часа преди това най-големите туристически сдружения у нас се опитаха да цензурират филм на електронна медия. Две седмици преди това водещи варненски журналисти излязоха с декларация срещу граждански активисти, с която показаха, кой държи паницата с леща и кой- тоягата. Аз лично не мога да им се сърдя, като знам, че всеки един град у нас, всяко едно село са се превърнали във феодално владение на едри олигарси и по-дребни феодали от партийно-секретарски вид.

Краят на една от последните медии, в която можеха да се чуят някакви различни гласове и позиции, а не само шепота на олигархията през думите на бареци, дачковци и прочие сволоч е симптоматичен за ставащото в държавата. Аз обаче не знам как да обърна колелото и това ме кара да се чувствам безпомощна пред цензурата, простотията, корупцията и задушаването, които са затиснали България.

Успех на хората, които правеха тази телевизия с пожелание за още повече смелост.

Ралица Ковачева и последните минути на re:tv.

100 дни фестивал на художествената самодейност, или как се управлява държава от мутро-пионерчета – рекапитулация на началото на новото българско правителство. Тъжно.

През последните три месеца се опитах да се въздържам от политически коментари, защото акълът ми не побираше как е възможно едно правителство, което е всъщност сбироток от дребни партийни кариеристи и странни лели да се занимава основно с пр-а на главата си, екзотични икономически идеи и почесване там, където не го сърби. Както и вероятно с някакви други неща, за които ще научим след 4-8-12 години от подхвърлен в нечия пощенска кутия доклад.

А положението е зле, става все по-зле и напролет ще ядем пъпки от дърветата и кашкавал, реквизиран от хасиендата на Банев.

* Выставка достижения народного хозяйства

П.С. Добре, че си имаме грипна паника.

…  стотиците треблинки, които ни заобикалят и за които не си даваме сметка, защото са грижливо скрити и напълно забравени от Бога. И почти забравени от „държавата“, за която всъщност това е най-удобния начин тя да се отърве от неподходящия и труден човешки материал.

Горни Чифлик, снимка Яна Бюрер-Тавание

Разследването е на Яна Бюрер-Тавание и обхваща домовете за възрастни хора с увреждания в България, Румъния и Сърбия – европейски държави с претенции за древна история и мощен принос към културното наследство на света (като Милошевич, Чаушеску, Сребреница, Белене, Аркан, Цеца и най-младата вече не-девствена фолк-певица в региона). То е от мащаба на това на Кейт Блюит за Могилино, и ако медиите и институциите не си завираха главите там, където не трябва, би трябвало да предизвика много сериозни трусове, защото подобен геноцид не МОЖЕ да се случва в една цивилизована членка на ЕС, пък и където и да е било другаде по света. И да, май е първото подобно на български журналист от цяла вечност насам, защото у нас журналистиката е лайфстайлна, а медиите – нечии.

Фактите и гледките, с които се сблъсква Яна са ужасяващи, като в блога на проекта Dumping Grounds for People можете (всъщност трябва) да се запознаете с текста на разследването, а във Flickr ще видите снимките на местата и хората, които според повечето институции у нас не съществуват (няма да коментирам Румъния и Сърбия). Дневник и Индимедия вече препубликуваха текста, като това може да направи всеки, който има желание информацията да достигне до повече хора.

Всеки път, когато някой дръзне да извади на светло кошмарите на българската социално-подпомагаща (или каквато там) система, аз, пък и хилядите други що-годе нормални, почти свикнали на какви ли не други ужаси хора изпадаме в шок. А после в ступор от надвикванията на всякакви другари и господа, че това или онова било антибългарска кампания, че тези неща ги няма едва ли не, че социалната държава на социалната партия, която е почти неизменно отгоре ни от 45та насам се грижи за своите хора. И не само се грижи, ами го и прави въпреки, че няма нужда, само защото българското семейство е абдикирало от задълженията си  (по другарката Илияна Йотова, поохранената евро-лъвица на левицата).

И това ме подсеща отново за идеята на Емилия Масларова да се отказват помощи на жени, които откажат да аборитрат плод с доказани увреждания. Предполагам, че подобна идея щеше да реши отчасти проблема, т.е. хората в тези институции да намалеят с около 3%, а разходите за тях минимум с 20%. Самата мисъл за подобно нещо обаче е показателна за това, какво е отношението на държавата и хората, които се крият зад това понятие през последните 50-60 години. И ако в средата на 40те подобни идеи са били приемливи за почти цял свят, госпожите Йотова и Масларова и вся осталная би трябвало да знаят, че цивилизованият свят, към който ние кой знае защо се причисляваме е изминал доста дълъг и труден път. И че грижите за хората не опират само до раздаването на кифли и халоперидол, не непременно в тоя ред.

В същия ден, когато разследването видя бял свят Павел Шопов каза, че няма нужда от Комисия за защита от дискриминация (която се била самосезирала 4 пъти за една календарна година), защото това означавало, че у нас има дискриминация. А то няма. Естествено, че няма, Пък и да има, с едно окончателно решение ще решим и този въпрос. И пак в същия ден се оказа, че едни 350 милиона били изчезнали в българската правораздавателна система.

Шок и срам. Това е, което аз лично изпитвам в случая. Препратките към Германия на Хитлер и Източна Европа на Сталин са нещото, което ми идва наум, с леки залитания към Филипините на Маркос. Една България в 2009 година не е мръднала нито на сантиметър от дъното на блатото.

Какво може да се направи? Гласност, ангажираност на всеки един от нас, разчистване на оборите от хора, които пренасочват ресурсите към обръчи и ленти, реформи и куп други неща.

А какво може да се направи днес?

Само искам да кажа, че попаднах на това нещо (благодарение на Иван Бедров) и се сетих, че на дами не се вика „курва“, но Валерия Велева в никакъв случай не може да се харектеризира като дама…

Вчера се появи информация, че Софийската градска прокуратура разследва директора на Националния институт за опазване на недвижимите културни ценности (бившия НИПК, сега НИОНКЦ) Георги Угринов за престъпление по служба при издаване на положителни становища за строителство.  От Дневник може да се научи повече, въпреки че изнесените факти са малка част от това, което Угринов заедно с бившия министър на културата Стефан Данаилов успя да сътвори по време на мандата на Тройната коалиция.

Миналата зима (2008ма) писах нещо по повода.

Интересно какво ще излезе накрая и дали ще има възмездие за унищожаването на паметници на културата и за това, на което е заприличала съвременна България.

Днес на молебена за загиналите в Охридското езеро, на който са присъствали и Георги Първанов и Цецка Цачева Митрополит Николай е казал, че трагедията е Божие наказание, сполетяло България заради концерта на Мадона (проведен въпреки многобройните предупреждения от страна на БПЦ за апокалипсис и прочие, и то в деня на Св. Йоан Кръстител, за капак, антихристи и схизматици такива).

Информацията е от македонските медии, а въпросът е: защо трябва да търпим подобни глупости? И докога?

… мултаци и калтаци на републиката.

Или как се строеше капитализЪма и как ги ручахме жабетата.

(докато пиша това, Боян Расате изказва компетентно мнение в телевизия в качеството си на политолог, социолог, народопсихолог и народен трибун)

В милата Майка България поредният журналист е пребит. Този побой никога нямаше да стигне до първи страници и петте телевизии, в които има новини, ако момчето не беше главен редактор на Портал Европа.

А знаете ли ежедневно колко хора са пребити от всякакъв модел престъпници – дребни мутри, едри мутри, млади наци-фашо адепти, селски бабаити и дребноградски чорбаджии?

Някой разбира ли за пребитите чернокожи български граждани в центъра на София? Или пък за пребитите ромски семейства? Някой разбира ли за заплахите, които получават хора, които се занимават с човешки права у нас? Или за пребития в малкия град чичо, които си поискал последната заплата?

А за пребитите от съпрузите си жени и за полицаите, които издирват насилника по телефона, и когато той им каже, че е в „Оуклънд, Нова Зеландия“, запалват следващата цигарка и продължават да решават кръстословици?

А знаете ли колко хора ежедневно се страхуват за живота си и за този на близките си? Заради изразяването на граждански позииции, заради някаква свобода на словото, която си позволяват и заради това, че се опитват да променят света към едно малко по-добро място? Или просто затова, че си си потърсил правата, т.е. няколкото заработени левчета, с които да нахраниш семейството си.

И защо „свободата на словото“ е единствено реч на омразата, която пък от своя страна е общоприета норма, както бабаитлъка и насилието са общоприета форма за невербална комуникация?

На някой дреме ли му изобщо?

Единствено въпроси без отговори, и нищо не се променя. Ванковците са навън и пеят за жените, дето ще им носят пачки, Горсов получи присъда, по-голяма от тази на човека, който съсипа завинаги дъщеря му, дребните футболни патриот-социалисти снасят на полицията част от заработеното от хероина, Атака е в парламента втори мандат, Имелда Масларова положи тлъстия си гъз отново на топло, Лора Крумова кара сърф, а Боян – най-вероятно моторетка.

Пиянството, в което е потънало целокупното население, няма да приключи даже с много кофти махмурлук, а всяко „добро утро“ и всеки шут то приема като поредното „наздраве“ и повод да си помрънкаме как „демокрацията“ съсипа всичко. Сами си съсипахте всичко, копелета.

***

Преди време писах за насилието тук.

Бързо оздравяване на Огнян Бояджиев!