Блогът на нервната акула

In Ghost Colours на Cut Copy е тава, която създава добро настроение.

Кашата (по-софистицирано би звучало патчуърк, ама няма пък) от рок, хаус и електро, с реминсценции към ню уейва и малко дискаж, ама съвсем малко, без да се изпада в сладникава носталгичност и една идея ELO и New Order грабва още от първо преслушване, и макар да звучи като манджа с грозде, към момента е най-доброто, което съм чувала тази година.

Идеален за препускане из града, за чаша бира с приятели и нощни приключения.

Преди няколко дена се опитвах да обясня какво е “груфти”, явно позабравена субкултура от края на 80те и началото на 90те.

В общи линии по онова време груфтитата у нас слушаха основно The Cure, Depeche Mode, Нова Генерация и Dead Can Dance (а по-отворените Bauhaus и Joy Division), четяха Бодлер, а градските легенди разказваха, че спят в ковчези и пият кола с прах за пране, за да си избелват лицата. Най-груфтест, така да се каже беше Емо от Виолетов генерал, чиято стая според запознати цялата била в черно - стени, матрак и черчевета, а единственият предмет вътре бил истински череп. За груфтита минаваха и дарк уейвите (даркери според някои) на Кравай, стилизирани като Робърт Смит, консумацията на прах за пране явно бидейки незадължителна.

След чудене откъде идва и накъде е изчезнало това наименование се порових в нета и открих, че е използвано предимно в Германия, а Уики в статия за гот-субкултурата казва: “In 1980s and early 1990s, members of an emerging subculture in Germany were called Grufti[e]s (English “vault creatures” or “tomb creatures”); they generally followed a fusion of the gothic and new wave with an influence of new romantic, and formed the early stages of the “dark culture” (formerly called “dark wave culture”)”, което значи, че не сме били прекалено назад като времево измерение, а субкултурите като че ли най-лесно навлизаха от Германия. Груфти времево, а и културно се позиционира някъде между пост-пънка и гот-а, но не е оставил особено забележим отпечатък.

Попаднах и на информация за статия в сп. Българска етнология, бр. no.1/2004, Етнографски институт с музей при БАН - “Младежките субкултури в България през 80-те и нач. на 90-те години на ХХ век”, която ще ми е изключително интересно да прочета, чувствайки се част от точно тази субкултура - хлапе, висящо на Кравай през пролетта на 89та с идеята да е част от най-хладната тълпа в София. А там бяха Милена, Васо Гюров, Воев и други личности, които вече бяха придобили култов статус в ъндърграунд средите.

Така на моменти се присещам за разни неща като груфтитата, Мухъла (легендите за него май ще са отделен пост), Кравай, гребените с пяна за бръснене и сух пастел на прах, касетките с концертни записи, черните сака със значки, прическата през май 89та, която докара майка ми до ужаса, че няма да ме приемат никога в езикова гимназия, защото и без това не сме от подходящо семейство, концерта във Фестивална 90та, заради който след това ни викнаха при другаря Коларов, концертите в Бирената, Зелен шум, Емо от Генерала, смъртта на Воев и ми става хем малко тъжно, хем хубаво. Цветя от края на осемдесетте.

Ценни неща тук и тук.

П.С. Докато пишех това преди два дена, Радан пусна хубава статия, в която напомни, че докато някои са чели Бодлер и са чакали демокрация, други са чакали Лепа Брена.

Новият албум на Мадона е скапан, ужасно скапан. Изкушението да се остави на изтърканите до болка Timbaland, Pharrell и Джъстин е произвело един скучен, банален и вече слушан продукт, който нямам нерви да си пусна n-найсе пъти, докато ми хареса. Hard Candy, който залепва по зъбите.

Предпочитам Мадоната от Papa don’t preach, но нито тя е на 29, нито аз съм на 11. Sic transit gloria mundi.

{На снимката е моята Мадона}

Готина сесия от menta session с oldschool диско ментово летен вкус.

От bronco, който явно е разгадал какво харесвам.

Новият албум на CSS се очаква някъде през юли, а заглавието ще е могозначителното Donkey.

През Pitchfork + дати за щастливците.

Ако нещо съвсем не мога да разбера напоследък, това е всеобщото залитане по великия музикален стил “ретро от 90те”, както галено му викат. Въпросният стил е сбирщина е от диско хитчета, от които Ace of Base и 2 Unlimited са най-приличното и даже не знам откъде успяват да ги измъкнат, историята трябваше безпощадно да ги е затрила, в крайна сметка кой би съхранил подобно нещо. Е, освен една моя съученичка, която имаше една касета на Хадауей и една на Доктор Албан (това и беше цялата фонотека), които сигурно още си пази. Но айде, да речем че тя страда от носталгия и ходи в Алкохол за да си спомни младините (което силно ме съмнява). Какво правят тълпите в тийнейджърска и пост-тийнейджърска въдраст, които изпадат в истерия и обясняват колко е “яко в Плаза, освен чалгата има и ретро отделение, просто страхотно!” там за мен си остава пълна мистерия.

Още по-малко мога да разбера защо пускат подобно нещо в хранително заведение привечер, и то в относително прилично заведение, не дюнерджийницата в Студентски срещу Миленката. Направо полудях. Дори преди 15 години не би ми хрумнало да слушам Go where you want, but don’t forget the Omen, камо ли по време на вечеря. Едното обяснение е, че 19 годишната барманка посещава често ретро партита, а френетично-истеричните парчета са израз на мечтите и за бляскав живот сред шампанско, коли, сълзи и заможни мъже (ех Ескейп, ех мили застреляни покойници). Другото - хората съвсем са изкуфяли, а комбинацията от деветдесетарско диско и захаросана поп-чалгица вовеки е пропила в прогнилите им мозъци.

Защото ако слушането на хардкор чалга в стил 6 без 10 може да се обясни с дионисиевото начало, то залитането по пайнер стил/ретро от 90те/хитове по Voice не може да намери никакво разумно обяснение. Ab surdum est.

Няма спасение, колкото и да се опитват да ме убедят, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

Преди време, след внезапното ми и безразсъдно влюбване в саундрака на I’m Not There се зарекох, че ще изчакам филма на голям екран, каквито и усилия на волята да ми струва това. Слава Богу, очакването се увенча с успех, филмът беше част от програмата на София Филм Фест, а аз се наканих едва сега да напиша две-три думи, подсетена от субтитирите, които се появиха в събота по тракерите.

I’m Not There е калейдоскоп от парченца с различен цвят и текстура, които при всяко завъртане показват един различен образ на Боб Дилън, за всяка една епоха, в която той се е измислял наново като поета от Вилидж, скитника, проповедника, иконата. Филмът е сниман красиво, като всяка отделна история е заснета на истинска лента от времето, в което се случва (без частта за Били Хлапето, но точно там е най-красивия момент за мен - жирафът, който изскача от нищото насред една сюрреалистична, пасторална Америка).

Кейт Бланшет прави поредната си невероятна роля, като младия андрогинен Куин/Дилън, потънал в психаделичния свят на собствената си звездност, посипана с амфетамини, Крисчън Бейл е нещо повече от Батман, Хийт Леджър е тъжен спомен, за това което можеше да бъде и дори Ричърд Гиър е готин като застаряващия уестърн герой Били Хлапето, далече от клишето на вечния плейбой, а Бен Уайшоу и Карл Маркъс Франклин също заслужават някоя добра дума. Шарлот Генсбур с годините става все по-красива, а това добавено към таланта и я изстрелва някъде много нависоко.

Препратките към първата среща с Beatles (без историята за тревата, която е легенда сама по себе си), Joan Baez, Алън Гинзбърг придават малката доза автентичност на този нереален паноптикум от образи и картини, в който заемките от 8 1/2 на Фелини често са повече от очевидни (без това да е прекалено).

Някои епизоди обаче идват отгоре и като че ли целостта се губи в протяжни, излишни моменти, а някои от парченцата не пасват изобщо като форма в картината, но Тод Хейнс все пак успява да сглоби един красив, леко подигравателен, провокиращ филм, в който образът на Боб Дилън си остава все така неясен, ако трябва да се разглежда в неговата цялост, но пък и той никога не се е опитвал да бъде само един и макар понякога да го определят като позьор и предател, Дилън е велик и уникален, което Хейнс успява да покаже.

Добър филм (не най-добрия), страхотна музика (някои неща от саундрака ги няма във филма и обратно), любим момент - Джак Ролинс пее в петдесятната църква.

Нещо много добро за слушане за началото на пролетта. В Hercules and Love Affair на Hercules and Love Affair върху ретро диско рамка от края на 70те се преплитат красиви хармонии и препратки към ейсид хауса и класическия хаус, а вокалът на Antony Hegarty (от The Johnsons) го прави неповторим по характерния за него начин.

Красив, меланхоличен, леко смахнат, увличащ и задължителен.

Последните седмици съм на вълна old school хип-хоп, основно Grandmaster Flash и Africa Bambaataa и прилежащите им Furious Five и Zulu Nation.

Адски освежаващо е, заедно с идващата пролет. The Message и White Lines са велики парчета - Don’t push me, cause I’m close to the edge I’m trying not to loose my head It’s like a jungle sometimes, it makes me wonder How I keep from going under и така нататък.

Някои интересни неща от номинациите за Brit Awards:

Best Male Solo Artist
Jamie T, Mark Ronson, Mika, Newton Faulkner, Richard Hawley

Best Female Solo Artist
Bat For Lashes, Kate Nash, K T Tunstall, Leona Lewis, PJ Harvey

Best Group
Arctic Monkeys, Editors, Girls Aloud, Kaiser Chiefs, Take That

Best British Album
Artic Monkeys Favourite Worst Nightmare, Leona Lewis Spirit, Mark Ronson Version, Mika Life In Cartoon Motion, Take That Beautiful World

Best Breakthrough Act
Bat For Lashes, Kate Nash, Klaxons, Leona Lewis, Mika

Best Live Act
Arctic Monkeys, Kaiser Chiefs, Klaxons, Muse, Take That

Best Single
Leona Lewis Bleeding Love, Mika Grace Kelly, Take That Shine, Kaiser Chiefs Ruby, Sugababes About You Now, Mark Ronson ft Amy Winehouse Valerie, Kate Nash Foundations,The Hoosiers Worried About Ray, James Blunt 1973, Mutya Buena Real Girl

Best International Male Solo Artist
Bruce Springsteen, Kanye West, Michael Buble,Rufus Wainwright, Timberland

Best International Female Artist
Alicia Keys, Bjork, Feist, Kylie Minogue, Rihanna

Best International Group
Arcade Fire, The Eagles, Foo Fighters, Kings Of Leon, White Stripes

Best International Album
Arcade Fire Neon Bible, The Eagles Long Road Out Of Eden, Foo Fighters Echo, Silence, Patience & Grace, Kings Of Leon Because Of The Times, Kylie Minogue X

Critics’ Choice Award
Adele

Outstanding Contribution To Music
Sir Paul McCartney

Отново признание за Feist, най-сетне, поне не е номинирана за “best new artist” (?) като при Грамитата и! номинации за Bat for Lashes или невероятната Natasha Khan (на снимката отгоре) в две категории: Best Breakthrough Act и Best Female Solo Artist. Вярно, че първият и албум, Fur and Gold е от 2006 и сега чакам със затаен дъх втория, но по-добре късно, отколкото никога.

На Кайли албумът бива, но не е най-доброто до момента, което е правила, а от Arcade Fire взе да ми писва.