in production

Догодина ще излезе екранизация на Never Let Me Go с Кийра Найтли, Шарлот Рамплинг и други.

Възможно ли е филмът да предаде онова нещо от книгата, което я прави мхм… шедьовър (chef d’oeuvre, което винаги ме е навеждало на мисълта за hors d’oeuvre)?

In memoriam Вера Мутафчиева

Вчера в София си е отишла акад. Вера Мутафчиева.

Поклон.

Нещо, което написах преди почти точно година, не че има някакво значение.

Книги

Книги, които бих искала да съм написала аз:

37,2 сутринта, Филип Джиан

Мъжагите не танцуват, Норман Мейлър

Алексис Зорбас, Никос Казандзакис

Тенекиеният барабан, Гюнтер Грас

Вино от глухарчета, Рей Бредбъри

Животът е пред теб, Ромен Гари (Емил Ажар)

Самотният бегач на дълги разстояния, Алън Силитоу

Параграф 22, Джоузеф Хелър

Отбой в полунощ, Уилям Уортън

Старецът и морето, Ърнест Хемингуей

Les Petits Chevaux De Tarquinia, Marguerite Duras

18% сиво

Наскоро прочетох „18% сиво“ на Захари Карабашлиев, след като ми я препоръчаха няколко човека, на които имам доверие що се отнася до книги.

Опредeлено не сгреших. „18% сиво“ е първата българска книга от адски дълго време насам, която успява да ме грабне дотолкова, че да я изгълтам за около следобед и част от нощта. Не успях да я оставя, а след това бях като зашлевена сериозно през лицето.

Няма да правя литературни анализи, за мое и за чуждо щастие отдавна се отказах от попрището на езиковед и литературист, но тази книга си заслужава всяка отделена минута.

На места езикът е леко груб, но точно липсата на излишен маниеризъм те кара да вярваш на това, което се случва, колкото и сюжетът да поема по неправдоподобни пътища.

Историята потегля бавно и отегчено, постепенно набира скорост, докато накрая те вкара в нокаут, от който няма опомняне няколко дена. Пътуване в спомени, общи за много от нас, пътуване през себе си, докато цяла Америка минава покрай теб и край, който изобщо не искаш да е там.

Reluctantly толерантни

Преди около месец прочетох следните книги в посочения ред:

1. The Kite Runner (Ловецът на хвърчила), Халед Хосейни

2. Силата на разума, Ориана Фалачи

3. The Reluctant Fundamentalist, Mohsin Hamid

Радвам се, че бяха точно в тази последователност, за да има някакъв баланс в това, което остава като усещане, особено след ядосаната Фалачи. Светът трябва да се вижда от различни гледни точки, иначе си оставаме коне с капаци, уплашени от сянката на сянката на това, което не познаваме.

Никой от нас не е наистина толерантен, колкото и да ни се иска да сме. Но е добре преди да стреляш, да се замислиш кой стои срещу теб.

Днес в Дневник излезе по-различна статия за Рибново и Гърмен, на Евегения Иванова. Радвам се, че понякога чувам не само гласа на Яне Янев и другите ченгета, а историята може да се разглежда и безкритично, ненатоварена от идеология и актуална поличитическа директива.

Когато порастна, няма да ме е страх от различните.

Добро четиво

Ще започна с едно дълбоко съждение. Животът ми става все по уеб 2.0, даже 2.5 – блогове, социални мрежи и Твитър (ако хвана некой от тея, боят му е в кърпа вързан). Та общо-взето, въпреки желанието ми да прекарвам повече време офф, все така се получава, че съм пред монитора, чета или човъркам нещо, абе направо загуби време. Ползвам общо 4 мрежи  – фейсбук, който никога не ми се е виждал приятен, а напоследък нещо съвсем не ми харесва, но пък всички са там, твитър, където ми се затриха половината приятелчета и не мога да ги адна пак (а съпортът не ми отговаря), last.fm – доскорошният ми фаворит и новата любима заигравка goodreads.

Всъщност до такава степен се отнесох/нанесох там, че започнах да адвам всички прочетени от мен книги, но сега пък стигнах до момента, в който ръчно създавам такива, с ISBN, година на издаване и прочие, защото ги няма в базата данни и процесът леко се забави. Освен това съм в страхотно чудене дали да добавя комиксите, които са ми минали пред очите, а те са си цифра – горе-долу целия архив на старата библиотека на Френския център, който по онова време беше на Витошка, включая пълен набор Астерикс, Тинтин, Лъки Люк, adult bédés и прочие. Плюс Спайдърмен, пифове от 60те до 80те и Дъга.

Нещо, което засега сериозно ме дразни е, че българските книги са с английски заглавия или изписани на латиница, което ги прави трудно откриваеми, за капак при експортиране на базата в csv формат кирилицата става на маймуни, но се опитвам да подменям каквото успея.

Все още съм на етап по-дебели книги, но определено goodreads е страшна зарибявка. Всъщност откривам, че ми харесват профилирани мрежи, където мога да открия нещо ново, да обменя мнения или да разбера за инди парти някъде. То се е видяло, че все повече време съм он, поне да е качествено и по мой вкус, а не да ме замрят с кученца и ангелчета, блех.

В goodreads се намирам тук.

Un barrage contre le Pacifique

От Евронюз преди може би две седици разбрах, че е сниман нов филм по Un barrage contre le Pacifique на Marguerite Duras, с Изабел Юпер в главната роля. Режисьор е Rithy Pan, който е израснал в толкова носталгичния за Дюрас Индокитай.

Екранизацията е втора след тази на Рене Клеман от 1958ма, със Силвана Манагано, като ще ми е интресно да видя дали Пан ще успее да пресъздаде специфичната атмосфера на тихо отчаяние, предвещаващо буря като тези, които изведнъж идват от Тихия океан и помитат всичко.

Това всъщност не знам дали има кой знае какво значение, просто ми се навързаха няколко неща накуп – излизането на филма по една от любимите ми книги, излизането на български на „Любовникът от Северен Китай“ и историята около него – Маргьорит Дюрас пренаписва „Любовникът“ след нейни несъгласия с режисьорската версия на Жан-Жак Ано.

Какво трябва да те предизвика да пренапишеш собствения си шедьовър след относително посредствен филм? Може би същото, което те кара да пишеш книга по своя сценарии за филм-шедьовър?

RIP, Джон Ъпдайк

рисунка David Levine

Капитал vs Дневник

Едно от нещата, които напоследък ми дават повод за размисъл са сериозните разлики, които откривам между „Дневник“ и „Капитал„, като  резултатът определно е в полза на първия (а в крайна сметка са под една шапка, n’est-ce pas?).

В „Капитал“ като че ли последните месеци сериозно взе да се усеща липсата на сериозна, аналитична журналистика, а повод да драсна 2 реда тук е статията им „Зимата на тяхното недоволство“ за протестите от седмицата, в която аз съвсем не мога да разбера какво е искал да каже автора. Дъра-дъра да напишем нещо, че ще е съвсем нелепо, ако пропуснем събитието на седмицата (не казвам, че няма и добри попадения, но в последно време те са по-скоро изключение, отколкото правило).

Доста добри журналисти, които аз харесвах като Яна Бюрер-Таверние и Веселин Димитров вече не са там, а аз с нетърпение очаквам пак да започнат да пишат някъде.

За сметка на това „Дневник“ имат добри колонки, списвани от Бойко Пенчев, Георги Господинов, Александър Андреев и други, имат и Любослава Русева и още няколко човека, които хапят, при това сериозно, а коментарите и анализите са навременни и точни (само около гей парада летоска се изложиха доста).

Сега остава да се надявам, че не само „Капитал“ ще се освести, но и в пространството ще се появят още медии – обективни, независими и интелигентно списвани. Надеждата умира последна.

От онзи ден пък „Дневник“ има нови одежди, с които още не мога да свикна, но май ще ми харесат.

П.С. Не знам дали „проектът“ на другаря Гамизов целеше да обезкърви сериозните медии, но ако да, определено е отбелязал успех. За тази работа се полага орден 3та степен „Феликс Едмундович“ и разходка до Туркменистан за обмен на братски опит в областта на енергетиката.

Мавзолей, Ружа Лазарова

В януарския брой на „Едно“ е публикуван откъс от романа „Мавзолей“ на Ружа Лазарова.

Хареса ми.

Романът излиза на 14 януари на френски, повече в „Дневник“.

П.С. Досега не съм попадала на някой от романите на Ружа Лазарова, явно поради неприятната ми фобия да чета нова българска литература, като се престрашавам чак след като ми е препоръчана поне от 10 човека. Причината – ширещите се през последните години у нас графомания и самиздат.