По едно време се зачудих дали изобщо има смисъл да драсна 2-3 реда за “Кучешки времена - раволюцията менте 1989″, но не мога да се сдържа да нахвърлям това, което ми направи впечатление.
Като замисъл “Кучешки времена” е нещо чудесно, особено във времена, когато колективната памет е подменена, а хората масово вярват в неща, които никога не са се случвали. Друг е въпроса доколко подобна книга би достигнала до тези, които имат нужда от отваряне на очите. Това е първия проблем.
Вторият е, че “Кучешки времена” идва малко късно у нас, за 9 години успяха да се случат още куп неща като логично продължение на описаното в книгата, много маски паднаха, а управлението на НДСВ легитимира завръщането на кадри от ДС и на незаконно изнесени капитали. От пресата разбрах, че никой не е имал желание да издаде тази книга у нас, но не знам доколко това може да служи като оправдание предвид месианското желание на автора да разкрие “цялата истина” около това, което си мислехме че е революция, макар и безкръвна.
Третият проблем - за мен основен, е че книгата изобилства от фактологически грешки, незадълбочено изследване на фактите (направо си е повърхностна), използване на източници, които по никакъв начин не бих определила като благонадеждни.
Разбира се, по-голямата част от описаното е истина и е добре да се прочете от тези, които все още не го знаят, но с едно наум. Да, желаещите промяна бяха изтласквани от първите зародили се партии от подставени лица и агенти на ДС, помня много добре как майка ми, един от първите хора в СДС от центъра на събитията се озова в периферията, помня разочарованието, Градът на истината, митингите и прехода от надеждата, че променяш нещо към зашеметението от факта, че някой измъква всичко под носа ти и го заменя с нещо фалшиво и грозно.
За съжаление опитът на Илия Троянов е беззъб, а героите на нашето време, които той споменава или са вече отдавна покойници, или са се изгубили някъде безследно - Огнян Донов, Луканов, Максуел, Блага Димитрова, Жельо Желев, Петко Симеонов и прочие кукловоди и марионетки. Живите и активни днес ги няма (което е проблем на почти всичката литература по въпроса). И не, Петър Дертлиев не е тази светла личност, за която го мислехме всички. Едно от големите ми разочарования, като плесница беше откритието ми (една случка, която някой ден може би ще разправя), че той е част от тях, от Системата и нищо не е помръднало (беше края на 90те). Като кошмар, в който добрите всъщност се оказват лошите.
Все пак, за да не звуча крайно критично, тук-таме в “Кучешки времена” има интересни прозрения и факти, които предполагам биха били интересни за хора, които не са живели в онова време, не са влизали в партийни канцеларийки, в които брадати активисти разпределят дарения, не са стояли пред СДС на Раковски в деня след изборите 90та с недоверие към това, което току-що се беше случило.
Думата “менте” е грозна, но може би най-добре пасва на това, което се случи, а основният проблем е, че разрушиха цялата ни вяра. За мен това е най-голямото престъпление. След това всеки можеше да си прави каквото си поиска. Затова на моменти, като се връщах назад четейки, изпитвах истинска болка.
Обобщено - по-скоро минус за книгата, но който има желание да научи нещо за началото на прехода може да открие и нещо ново. А и още един поглед обикновено не е излишен.
