Напоследък паразитна тема (не без основание) в изданията, които се занимават с икономика е повишаващата сe цена на хранителните продукти, като основен повод за притеснение е тази на зърнените храни, които са основна, ако не и единствена част в менюто на над един милиард човека.
По повода имаше и няколко статии в Economist от последната седмица, в които на мен ми направи впечатление следното:
1. Зърнени храни не липсват, миналата година е отбелязала рекорди в производството, просто запасите отиват на грешното място, а повишеното търсене прави цените невъзможни за най-бедната част от човечеството, тези които живеят с 50 цента на ден. Тези цени обаче засягат тежко и тези, които живеят съответно с 1 и 2 долара на ден.
В истинско бедствие гладът се е превънал в райони, засегнати от политическа криза (и отчасти екологична, но политическите причини са водещи), като Северна Корея и Дарфур, а светът през последните години е станал по-малко гъвкав в способността си да реагира на подобни кризисни ситуации.
Все по-рядко причини за масов глад са природни бедствия.
2. Практиката да се предоставят храни в бедстващите райони се оценява от Световната програма по храните (WFP) като недобра, поради факта, че по този начин страдат местните дребни и средни производители, чиято стока не се купува. Реалният проблем е липсата на достатъчно доходи, а не липсата на храна, съответно има предложения на засегнатите маси хора да се предоставят парични средства, с които да могат да закупуват необходимото им.
Ако вярваме на Маслоу, парите ще отидат по предназначение, дребните производители и търговци ще поемат глътка въздух, което няма как да не се отрази на икономиката като цяло.
3. Сериозен проблем в световен мащаб е не толкова глада, а лошото хранене, от което са засегнати огромни региони в Азия и Африка. Според Meera Shekar от Световната Банка този проблем е по-належащ за разрешаване, но е далеч по-скъпо да се работи по здравните системи, образователните програми, хигиената, доставянето на полезни вещества в храната, отколкото да се хвърлят торби със зърно на нуждаещите се. Тези задачи са непопулярни, трудни и масово не се прегръщат от “the political cheerleaders”.
4. САЩ в частност, но не единствени, монетизират хранителните помощи по много екзотичен начин. С парите от данъци се закупуват храни в Америка, които след това се продават от благотворителни организации на пазарите в бедните страни, за да се финансира развитието. Според Кристофър Барет, икономист в Cornell University, това е “умен начин да превърнеш един долар от данъци в 50 ценета, които неправителствена организация да похарчи”. Хитро. Освен това изискванията са храните да се транспортират само с американски кораби, което ги оскъпява допълнително.
Общо-взето, не се бях замисляла над тези страни на проблема - още от детството ми съм свикнала да приемам, че гладът обикновено е резултат на суша и други бедствия, а не на лошо политическо управление, може би защото по онова време бяхме в братски и другарски отношения с управляващите режими на тези страни. Освен това идеята да се хвърлят над скупчени кльощави жени чували с брашно ми се е виждала приемлива, и едва ли не единствена като вариант за помощ.
А проблемите са много и тяхното разрешаване може да бъде постигнато чрез кардинална промяна в различните политики - правителствени и надправителствени. Основните рамки трябва да включват по-строги мерки към корумпирани и диктаторски режими (Судан-Китай, мерките трябва да се насочат и към вторите), промяна в начина на предоставяне на спешни помощи, сътрудничество за подобряване на здравеопазването и образованието в бедните страни, преструктуриране на субсиидите за замеделие и не на последно място, преосмисляне на размера на зелените субсидии за био-горива (които май не са толкова био, колкото ни се иска) и пренасочване на средства за научни изследвания в областите, свързани с храненето, горивата и др.
Повишението на цените, идващо от пренасочване на капитали от ценните книжа, обезпечени с ипотеки към стоките няма как да бъде избегнато, но последиците могат да бъдат смекчени.
Това ми хрумна на първо четене, но прочетеното ме впечатли много, защото на всеки май е по-лесно да даде лев-два или да пусне смс и да си мисли, че чувалите ще променят нещата из основи. А положението като че ли е назряло за преосмисляне, особено в светлината на задаващите се хуманитарни кризи.
