Не знам колко от нас се сещат за горещата пролет преди 20 години, когато започна това, което евфемистично сега наричаме „Голямата екскурзия“.
Аз обаче съвсем ясно си спомням седмиците преди 29ти май – датата, на която Тодор Живков официално призова в радио- и телевизионния ефир Турция да отвори границите си за тези български граждани, които желаят да се изселят. Спомням си спотаения ужас още от април, един познат на майка ми от Статистическия институт, ходил надолу, към Кърджали и Хасково, който ни разказваше страшни неща за уплашени хора, танкове и очакване за огромна буря.
Няма да проследявам хронологично събитията, искам да си спомня обаче каква беше атмосферата по онова време в центъра на София, когато едно дете ходеше на уроци за езикова гимназия, джанките даже не бяха радиоактивни, а информацията идваше прошепната от познати, за които никога не можеш да бъдеш сигурен какво целят и на кого още шептят разни други неща.
В „Работническо дело“ почти всеки ден излизаха статии на по 2-3 от огромните му страници, пълни с не съвсем разбираеми за мен неща, които трябваше да ме накарат да се страхувам от тези хора, да ги намразя и да съм съгласна с всичко, което се случва. Как попадахме на тези статии, 13 годишните зубъри и хулигани? Ами по обичайния път – класната ни ги изчиташе изчерпателно в час на класния, или караше отговорника по политческата дейност към отряд „Седемте ястребинчета“ да чете вместо нея на допълнителни пионерски събрания.
Всичко би било просто поредното скучно мероприятие, ако у нас не говорехме непрекъснато за това, което става, за срутването на мумиите в другите държави на изток от Берлинската стена, а майка ми ми обясняваше, че това, което правят с българските турци е нещо много, много лошо.
И после бурята започна и вече нямаша как да я скрият. Това, което виждахме по телевизията ни ужасяваше – лади и москвичи, натоварени с одеала и някаква покъщина – портрети, неизползвани чеизи и неща, награбени в бързината, Господ знае защо – щайги, легени, буркани.
Естествено, Първа програма показваше усмихнати физиономии на хора, които обясняваха колко е хубаво, че се „завръщат“ в Турция, но зад тях се виждаха хилядите коли и хора, които се лутат загубени около тях. Загубени и загубили всичко, изгонени, лишени от всякакво човешко достойнство и избор.
А хората все повече говореха и никой не можеше да спре истината. Горещото лято напредваше, а ужасът във въздуха не намаля дори с изпитите, ваканцията и деветосептемврийската манифестация, на която като фон пред трибуната ни смениха единия лозунг от „Българският народ – единен и неделим“ на „Българските нация и народ – единни и неделими“. Идиотщина, нали?
Двадесет години по-късно. Краят на май, очертава се горещо лято, а същите хора, които организираха екскурзионното летуване на стотици хиляди хора отново са тук, размахват пръст и плашат със смяна на имена, с отделяне на автономни територии и всички останали заготовки, които аз още помня от вестник „Работническо дело“, само че напечатан едни двадесет години по-рано.
Да, страшно е, когато синовете на Станишевци и Велчевци, агентите Сава и Гоце и цялата им клетка от ДС пак са тук и играят същия театър. И е страшно, че Голямата екскурзия беше забравена, а гласуването се е превърнало в конкурс за красота.
