Наскоро прочетох „18% сиво“ на Захари Карабашлиев, след като ми я препоръчаха няколко човека, на които имам доверие що се отнася до книги.
Опредeлено не сгреших. „18% сиво“ е първата българска книга от адски дълго време насам, която успява да ме грабне дотолкова, че да я изгълтам за около следобед и част от нощта. Не успях да я оставя, а след това бях като зашлевена сериозно през лицето.
Няма да правя литературни анализи, за мое и за чуждо щастие отдавна се отказах от попрището на езиковед и литературист, но тази книга си заслужава всяка отделена минута.
На места езикът е леко груб, но точно липсата на излишен маниеризъм те кара да вярваш на това, което се случва, колкото и сюжетът да поема по неправдоподобни пътища.
Историята потегля бавно и отегчено, постепенно набира скорост, докато накрая те вкара в нокаут, от който няма опомняне няколко дена. Пътуване в спомени, общи за много от нас, пътуване през себе си, докато цяла Америка минава покрай теб и край, който изобщо не искаш да е там.

