Дежа вю

Управляващата тройна коалиция превърна вота на недоверие във фарс. Но не във фарс на вот на недоверие, а на конгрес на дементиралата БКП, където сами невярващи си номеклатурчици четат тричасови слова за това как сме построили петилетката за три години, а следващата ще я построим за две, ако световният империализъм не пъхне прът в колелото на прогреса, като междувременно трябва да работим, да работим и пак да работим (или поне да стоим на работа, освен когато не пуснат банани в показния).

Иначе отдавна сме изпреварили такива държави като Германия, Франция и Швеция, където политичските предатели на родината спят под мостове на кашони, а индустрията ни е сред водещите в света, изнасяме мотокари за скрап, цигари за Русия и калашници за целия демократичен цвят, включително Либия, Иран, Ирак и Ангола.

Усещането за дежа вю е толкова силно, въпреки че знам, че това е само филм, който се прожектира за н-ти път в селското читалище, в което е превърнато българското Народно Събрание, че се чудя дали скоро и аз няма да изперкам дотолкова, че да отвлека трамвай 5цата и да отпраша на запад, отвъд Перник и Калотина.

П.С. Режисьорите, сценаристите и актьорите може би очакват някакъв deus ex machina да изскочи в най-напечения момент, но това този път няма да стане.

Такъми

Включвам се с леко закъснение в мега-гига-информационната вълна, стартирана от Еленко, която ще помете всичко с пълни свeдения за гаджетите и всякакви други джунджурии на българските блогъри.

Ето вещите, които ми дават super powers и са събирани в различни нива на „My Life I : Survival & Bullshit“.

Първи по важност такъм – портативна аптечка с променливо съдържание, висша еманация на ипохондрията ми. Мога да се самоизцеля от всичко – от инфекция на евстахиевите тръби до берсекски пристъп.

Друг крайно важен аксесоар – очила неизвестна марка с много висок диоптър. Стъклата са минерални, тежат около половин килограм и от тях ми клепват ушите, само не пея в хора.

Без тях със сигурност ще се пребия в най-добрия случай, или ще ме сгази кола в не толкова добрия.

Фотоапарат Canon EOS 400 D. Той всъщност е на Крис, но понеже е служебния апарат на Нож и Виличка, го използвам и аз, къде повече, къде по-малко кадърно.

Друг апарат – учебен, връчен ми от същото лице, което притежава Canon-а за да тренирам. Оказва се, че като човек, който е снимал последно с неавтоматик в училище и считащ, че Скината е „чудесна машина“, образованието в областта ми е крайно необходимо. Понеже е от Япония, го зареждам с кабела от радио-касетофона на майка ми, който е почти на възрастта на днешен кандидатстудент.

Две нокии, дори не им знам моделите, черният използвам като домашен, а другия получих служебно, след като върнах в предишната ми работа много удобен E51. В момента се оглеждам за по-приличен, като вариантите засега са два.

Ножчета. Имам цяла колекция, но тези са ми фаворити – офицерски Victorinox в красив син цвят и Bosch от рециклирана пластмаса от бормашинки с гума по края за по-удобно хващане. Най-хубавото в него е отвертката, с която могат да се сглабят и разглабят разни компютри за ужас на другарчетата, които са се подлъгали да ни ги поверят.

Alfex. Точен като швейцарски чаовник, какъвто всъщност е. В момента обаче усилено издирвам часовник за плуване, който да може освен това да се използва при гмуркане до 3-4 метра, да мери пулс, както и да му се задават горна и долна граница на пулса, при преминаването на които да сигнализира със звуков сигнал или вибрации. Ако може да мери кръвно и да кърпи чорапи, още по-добре.

Освен това вече не ми се налага да ходя толкова официално натокана на работа, халелуя.

Лукс онле – черен звяр, швейцарски часовник и женска ръка. Най-добрата рекламна идея след тази на парфюм „Евтерпа“.

Всъщност Добри държеше да участва в цялата фотосесия, понеже счита бюрото за своя собственост, пък и всички любопитни предмети подлежат на завличане и сдъвкване, така че за наказание беше хванат за носа и накаран да позира.

iPod 80 гиги, перфектен във всяко едно отношение. Едната слушалка на Sennheiser-a започна тука-има, тука-нема и по тази причина временно съм с тези от комплекта.

Личният ми любим компютър, в който всичко почти е подменяно поне по веднъж собственоръчно от моя милост. Скоро може и да сдаде багажа, но дотогава няма да му търся заместник.

Тефтерче Moleskin и писалка Parker Frontier, която се пълни от мастилница, но може да пише и с картуши. Шишенцето е на снимката за композиция, иначе не го разнасям със себе си, за да не стане като любимото ученическо преживяване на майка ми с ежемесечно изливане на мастилницата в чантата.

Аналогови вещи за баланс.

Текущите кецове, средната наядена от Добри (доброто куче Добротий) – два Convers-a и един Adidas. Кецовете са на сто години, но все още отказват да сдадат Богу дух. Иначе съм скатала още няколко чифта – неносени и преносени, които не намериха място в този пост. И в мен като във всяка жене дреме една Имелда.

Бижута. Никога не свалям халките от ушите си, чакам момента, в който някой работодател ще ме помоли учтиво да ги сваля, за да му кажа: Did I ever tell ya that this here represents a symbol of my individuality, and my belief in personal freedom?

Кубинска кафеварка и пудел, който сам се е наврял в кадър. В домашни условия предпочитам кафе от нея, но иначе не отказвам и други видове.

Единствената козмтика, която разнасям със себе си – балсам за устни с мед на L’Occitane.

Не обичам дъвки, затова гледам винаги да нося със себе си ментови бонбонки. Снимката е от By the way, където малко след това ни обяниха, че снимането е забранено, вероятно оттам минава големия андронен джинджипляктор на ЦЕРН.

Това като че ли е най-важното, крилата и маската остават за следващия път.

Едно леко воле към Антония, Крис, Димитър, Димитрина, Пламен, Свилен, Марфа и Хасан.

Контрадензинформация

Вчера попаднах на поредния, понастоящем „бивш“ член на БСП, но близък до „червената идея“ чичо, който се опитваше да убеди няколко човека, че в следващия парламент ще влязат БСП, ГЕРБ, Атака и НДСВ (!?!), и понеже ГЕРБ и Атака ще направят коалиция, в областта на човешките права може да се разчита само на БСП и НДСВ. ДПС не се споменава, те явно са си част от БСП, като постоянното присъствие на БЗНС към БКП.

Естествено, СДС и ДСБ не влизат, пък и явно те нямат много общо с човешките права, които БСП е свикнала да защитава законово и всячески, особено през годините от 44та до 89та, че и през последните 4 на управлението си. Страховити аргументи, нали?

И разбира се, понеже голяма част от хората вярват на официалните медии, а в интернет влизат единствено в gepi me (виж при Лъчко), а през останалото време вярват на своите мъдри синове и братя, които живеят в големия град и вече знаят две и двеста, абе разбират го туй, политиката, пък и като се включи тежката артилерия Райчев, Янова и ко, накрая става така, че управляващите ни ги избират около милион човека, които или имат интерес статуквото да се запази, или са с толкова промити мозъци, че това в главите им може да се използва за физиологичен разтвор.

Изводът – на който му пука или ще води предизборни кампании до юли е по-добре да излезе извън блогосферата, защото е страшно, а те, другарите са на всеки километър. И както винаги, не си подбират средствата.

Zart & Dunkel

Това на снимката е нов модел шоколад на Милка, с черен пипер, при това хич не лош. Съвсем леко лют е, а ароматът на пипера чудесно се съчетава с този на какао. Любопитно е, че Милка напоследък се опитват да навлязат в по-висок сегмент с няколко вида тъмен шоколад, като и опаковките са малко по-шукарни. Така или иначе, не мога да ги приема за high end шоколад, но пък този с пипера е много добро попадение. Лошото е, че навсякъде продават само няколкото стандартни продукта на бранда и само в определени, партизански магазинчета могат да се намерят по-читавите серии.

Определено шоколад с пипер ще ми стане един от предпочитаните, заедно с този с черен чай, който за съжаление у нас хич не се намира (аз лично съм попадала на такъв само в Белгия), така че се налага да си го правим, но въпреки че съм страхотен мързел, за такива неща полагам усилие.

Пък и казват, че тъмният шоколад е полезен за сърцето, което е оправдание за злоупотреби от време на време.

Българската измама

В блога на Сандо може да се прочете преведена на български статията на Франсоа Фризон-Рош „Българската измама?“ (Une imposture bulgare?, която ми изпрати първи Хасан).

Интересно колко много хора у нас си мислят, че корупцията, престъпността и неработещото правосъдие не се забелязват там, „на запад“, или в краен случай се приемат с леко припляскване зад врата и игриво намигване. И че никой, ама никой не знае кои са героите на нашето време. Фризон-Рош казва:

От много години насам на Балканите и в частност в България се наблюдава криминализация на държавата. А това явление е по-опасно дори от проявите на икономическа престъпност и корупция, които ЕС с право осъжда. След падането на комунистическата „партия-държава”, държавната машина – администрация, съдебна система и полиция – не успя да придобие необходимите умения, за да изпълнява задълженията си за „добро управление”. Поради липса на политическа воля и на резерв от квалифицирани кадри новите институционални органи бяха „създадени” с цел да служат на определени групировки за по-лесно натрупване на максимално количество капитали. Тук са засегнати не само парламентът, правителството, президентът на републиката, общините, прокуратурата, висшите съдебни инстанции и полицията, но и политическите партии и медиите.

Естествено, легитимацията на процеси, партии и хора не мина без съучастието или поне безучастието на така наречния демократичен свят, който се запрегръща и зацелува с прясно пребоядисаната БСП, както петилетка преди това Брежнев и Хонекер се целуваха с Живков (тоя на мен не ми е тато и какъвто и да е бил друг роднина).

Но да си заряваме главата в пясъка и да си мислим, че прекосяването на всякакви граници и безподобното оливане през последните 6-7 ще минат като грешки на растежа и няма да останат ненаказани е наивно, първо, и второ – колкото и на „определените“ кръгове им се иска до нас да не достига информация, засега желязна завеса пред интернет няма.

Просто се чудя докога ще продължим да се суркаме по нанадолнището и колко ще боли след това. Ако изобщо оцелеем.

П.С. Свободното търкаляне по стръмен, скалист склон е много странно изживяване, като нещата се случват по-бързо, отколкото тече мисълта и единственото, което минава през главата е „о, Боже, как ще свърши това?“. Е, при мен тогава свърши с леко гипс, комоцио и разтежния, но това е оптимистичен сценарии.

Адам Смит се смее последен

През Капитал миналата събота попаднах на статия във FT, озаглавена „Адам Смит се смее последен„.

Винаги съм била против абсолютизирането на теориите само на един икономист и превръщането им в императив при определянето на икономическата политика на дадена страна, най-малкото защото реалността от 19ти век или средата на 20ти няма много общо с това, което става днес, а развяването на една книга, пък била тя на Маркс, Рикардо, Кейнс или Фридмън е най-малкото смешно. А и всяка теория може да се обори емпирично, както направи Леонтиев с прочутия си парадокс. Ако се приеме, че икономиксът е повече точна наука, отколкото дрън-дрън мръсните капиталисти, а нормативният икономикс не е нищо повече от пожелание, може би нямаше да се леят толкова глупости навсякъде.

Както и да е. Адам Смит с смее последен. Амин.

There’s no school like the old school

Най-сетне се сдобихме с билети за Мадона, след като тъпата система на Тикетпро е в шок и констипация от сутринта. В крайна сметка Крис подходи съвсем old school, като отиде до най-близката офф-лайн билетопродавница, нареди се на опашка, достойна за магазин за мляко от Луканово време и след 6-7 консекутивни срива закупи 4 (четири) хартишки. Де’а и научно-техническата нация.

There’s no school like the old school and we’re the fucking headmasters.

***

Еленко ме е тагнал да си блогна такъмите, но това ще стане най-рано в събота, по причина че тези дни излизам по тъмно и се прибирам по тъмно и няма никакъв начин да заснема каквото и да е било. Всъщност има, но на картинките ще се виждат неясни, размазани предмети с функция неизвестна. Не че знам някои от нещата за чий са ми.

Добро четиво

Ще започна с едно дълбоко съждение. Животът ми става все по уеб 2.0, даже 2.5 – блогове, социални мрежи и Твитър (ако хвана некой от тея, боят му е в кърпа вързан). Та общо-взето, въпреки желанието ми да прекарвам повече време офф, все така се получава, че съм пред монитора, чета или човъркам нещо, абе направо загуби време. Ползвам общо 4 мрежи  – фейсбук, който никога не ми се е виждал приятен, а напоследък нещо съвсем не ми харесва, но пък всички са там, твитър, където ми се затриха половината приятелчета и не мога да ги адна пак (а съпортът не ми отговаря), last.fm – доскорошният ми фаворит и новата любима заигравка goodreads.

Всъщност до такава степен се отнесох/нанесох там, че започнах да адвам всички прочетени от мен книги, но сега пък стигнах до момента, в който ръчно създавам такива, с ISBN, година на издаване и прочие, защото ги няма в базата данни и процесът леко се забави. Освен това съм в страхотно чудене дали да добавя комиксите, които са ми минали пред очите, а те са си цифра – горе-долу целия архив на старата библиотека на Френския център, който по онова време беше на Витошка, включая пълен набор Астерикс, Тинтин, Лъки Люк, adult bédés и прочие. Плюс Спайдърмен, пифове от 60те до 80те и Дъга.

Нещо, което засега сериозно ме дразни е, че българските книги са с английски заглавия или изписани на латиница, което ги прави трудно откриваеми, за капак при експортиране на базата в csv формат кирилицата става на маймуни, но се опитвам да подменям каквото успея.

Все още съм на етап по-дебели книги, но определено goodreads е страшна зарибявка. Всъщност откривам, че ми харесват профилирани мрежи, където мога да открия нещо ново, да обменя мнения или да разбера за инди парти някъде. То се е видяло, че все повече време съм он, поне да е качествено и по мой вкус, а не да ме замрят с кученца и ангелчета, блех.

В goodreads се намирам тук.

Кино

Преди малко гледах Диво сърце в „Одеон“. Не че не съм го гледала, пък не ми и се гледаше особено точно тази вечер, но изпитах желание за усещане за кино. Истинско кино като от едно време.

След няколко филма, изгледани в молове и на монитор 17“ усетих липсата на обикновеното кино изживяване без реклами, с лошо залепена лента, неудобни седалки и завеси от двете страни на екрана.

Фаст кино с фаст фууд и фаст филми, които също толкова бързо се забравят. Това е, което измести мърлявите софийски салони с намусени лелички, двойки без терен и 15 пъти „Никита“.

Писва ми на моменти и искам нещата да стават бавно и трудно, да има slow cinema вместо fast movies, а животът около тях да върви също толкова бавно и протяжно като в стар френски филм или горещ тексаски следобед.

Slumdog Millionaire

Днес няколко топли думи за Slumdog Millionaire, в който Дани Бойл среща индийска приказка за сираци, предателство и любов. За мен отдавна не е имало толкова категоричен кандидат за големия Оскар.

Когато някой друг ме прекара през всичките ми чуства за броени минути, ще се обадя. Напрежението расте с всяка изминала минута, като към края вече става наистина критично, без някъде по пътя да изпадне човешкото и истинското, което прави филма толкова специален.

PS В саундрака има 3 парчета на M.I.A., а краят след края е иронично-готина заигравка с индиската поп-култура (не че през останалото време липсват намигвания).