Тези дни доста хора писаха за усещанията си след поредното изваждане на светло на имена на сътрудници на Държавна Сигурност, сред които фигурираха и тези на Вера Мутафчиева и Георги Данаилов. Разочарованието беше преобладаващото чувство, особено за дъщерята на Петър Мутафчиев. А аз не усетих нищо. Нито изненада, нито възмущение, нито нищо. До такава степен съм приела за даденост, че една голяма част от света около мен по един или друг начин е била част от репресивния апарат на властта на БКП, че всяко ново име само ме кара да поклатя глава с мисълта, че всички сме оцапани (доколкото всички ежедневно имаме контакт с това). Аз бях на 13 през 1989та, затова не мога да се зарека че никога, никога не бих сътрудничила, защото не знам каква принуда и каква слабост биха използвали, за да ме накарат да си продам душата. От всички по-големи от мен вярвам единствено на майка ми, и съм приела, че вероятно мои близки роднини, родителите на мои близки, хора които съм уважавала в университета и в училище са били доносници.
Тази пълна липса на вяра се появи някъде в средата на 90те, когато осъзнах, че СДС е създадено от ДС, че леля ми и чичо ми вероятно са донасяли какво се говори у нас. Приех дори, че е вероятно баба ми и дядо ми да са поддали, за да могат да отгледат децата си, въпреки че са „мръсни фашисти“. Нямам никакви доказателства за това, но прецених, че е по-добре да вярвам в най-лошото, вместо да премина по пътя на пълния срив отново.
Сигурно е по-добре да вярваш в доброто в хората, да вярваш, че тези, които са ни служили за пример, за да се оформим такива, каквито сме – честни и непродаващи се са истински, а не крият нещо тъмно и болно, вместо като мен да загубиш пълно доверие и да се радваш, когато нещо се окаже добро.
Това, което ме вбесява около случая Гоце и подобните не е принадлежността към ДС, е гьон-суратлъка, шикалкавенето и всякакъв липса на честна дискусия за това, което е ставало. Както и използването на етикета „Родина“ като оправдание за всяко едно действие, укоримо от морална гледна точка. Бих приела открит разговор, трезва преценка и разкаяние, там където е необходимо, но не и лъжите от хора, които се опитват всячески да размахват пръст в публичното пространство, да съдят, да определят политиката на България, която съвсем явно започва да противоречи на нормалната икономическа логика, интересите на гражданите и официалната ни ориентация. Тези хора нямат място нито в държавната власт, нито на каквито и да е било подобни позиции.
Що се отнася до упоменатите най-горе двама, Георги Данаилов никога не ме е интересувал кой знае колко като писател, а и след „До Чикаго и назад сто години по-късно“ не бих и повярвала, че не е сътрудничил. Уважавам Вера Мутафчиева като историк и най-добрия османист у нас, обичам да чета прозата и (не всичко) и мога да разбера защо го е направила. Да разбера, без да давам прошка. Не ми е и работа.
Но искам тези хора, като публични личности и безпроблемно появаващи се по всякакви други поводи в медии, да излизат и да казват истината. Честно, без увъртане и без оправдания. За да могат тези, които не са живели тогава да разберат какво доведе до тук, къде се корени днешната политическа система и кой е виновен за това. Защото виновни има.
