Яко ретро

Ако нещо съвсем не мога да разбера напоследък, това е всеобщото залитане по великия музикален стил “ретро от 90те”, както галено му викат. Въпросният стил е сбирщина е от диско хитчета, от които Ace of Base и 2 Unlimited са най-приличното и даже не знам откъде успяват да ги измъкнат, историята трябваше безпощадно да ги е затрила, в крайна сметка кой би съхранил подобно нещо. Е, освен една моя съученичка, която имаше една касета на Хадауей и една на Доктор Албан (това и беше цялата фонотека), които сигурно още си пази. Но айде, да речем че тя страда от носталгия и ходи в Алкохол за да си спомни младините (което силно ме съмнява). Какво правят тълпите в тийнейджърска и пост-тийнейджърска въдраст, които изпадат в истерия и обясняват колко е “яко в Плаза, освен чалгата има и ретро отделение, просто страхотно!” там за мен си остава пълна мистерия.

Още по-малко мога да разбера защо пускат подобно нещо в хранително заведение привечер, и то в относително прилично заведение, не дюнерджийницата в Студентски срещу Миленката. Направо полудях. Дори преди 15 години не би ми хрумнало да слушам Go where you want, but don’t forget the Omen, камо ли по време на вечеря. Едното обяснение е, че 19 годишната барманка посещава често ретро партита, а френетично-истеричните парчета са израз на мечтите и за бляскав живот сред шампанско, коли, сълзи и заможни мъже (ех Ескейп, ех мили застреляни покойници). Другото – хората съвсем са изкуфяли, а комбинацията от деветдесетарско диско и захаросана поп-чалгица вовеки е пропила в прогнилите им мозъци.

Защото ако слушането на хардкор чалга в стил 6 без 10 може да се обясни с дионисиевото начало, то залитането по пайнер стил/ретро от 90те/хитове по Voice не може да намери никакво разумно обяснение. Ab surdum est.

Няма спасение, колкото и да се опитват да ме убедят, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде.